Представете си календар (какъвто нямам), чиито листове отхвръкват един след друг. Този ръкопис става все по-дълъг, но Пат все настоява, че трябва да изпълня съвета на княз Велзевул буквално. Тя разпечатва всичко в два екземпляра. Единият се трупа на моето бюро, другият изчезва безследно през нощта. Пак онези дяволчета… Според Пат можем да предположим, че вторият екземпляр попада направо в Двореца и стига поне до бюрото на княза… значи засега се справям задоволително.
Тя успява за не повече от два часа да препише и разпечати всичко, над което се трудя по цял ден. Престанах да прекалявам с усърдието, когато получих ръкописна бележка:
„Престаравате се. Трябва и да се забавлявате. Заведете я на театър. Излезте на пикник. Отпуснете се!
(п)
Велзевул“
Листчето си изгоря само, затова се убедих, че е подателят е същият. Послушах го. С удоволствие! Но няма да се впускам в описание на злачните местенца из престолния град на сатаната.
Тази сутрин най-после стигнах до странния момент, когато описвах (тоест описвам точно сега) ставащото… и давам последната страница на Пат.
Не мина и час, след като завърших тази страница, когато гонгът прозвуча. Пат излезе в преддверието и се върна припряно. Прегърна ме.
— Ще се сбогуваме, миличък. Няма да се видим повече.
— Какво?!
— Точно каквото чу. Сутринта вече ми казаха, че приключвам със задачата. И трябва да ти кажа нещо. Непременно ще научиш, че пишех донесения за тебе всеки ден. Моля те, не ми се сърди. Аз съм професионалистка и работя за Имперската сигурност.
— Проклет да съм! Значи всяка целувка, всяка въздишка е била лъжа!
— Нито една! И когато най-сетне намериш своята Марга, предай й от мен, че е голяма късметлийка.
— Сестро Мария Патриция, това също ли беше лъжа?
— Свети Александре, никога не съм те мамила. Бях длъжна да премълчавам някои неща, докато дойде времето да ги кажа. Това е.
Тя се отдръпна.
— Ей, няма ли да ме целунеш на прощаване?
— Алек, ако наистина искаш да ме целунеш, няма да питаш.
Не питах повече. Ако Пат се преструваше и в този миг, значи бе много по-добра актриса, отколкото съм си представял.
Двама грамадни паднали ангели чакаха, за да ме отведат в Двореца. Бяха тежко въоръжени и бронирани от главите до петите. Пат опакова мемоарите ми и каза, че трябва да ги взема. Понечих да тръгна… и се сепнах.
— Бръсначът!
— Бръкни си в джоба, миличък.
— А, как е попаднал там?
— Известиха ме, че няма да се връщаш тук, скъпи.
Установих отново, че в компанията на ангели (макар и паднали този път) мога да летя. Изхвърчахме направо през балкона, обиколихме „Сан Суси Шератон“, прекосихме площада и кацнахме на терасата, която опасваше третия етаж на Двореца. Минахме през няколко коридора и се изкачихме по стълби, чиито стъпала бяха твърде стръмни за хора. Веднъж се препънах и един от придружителите ме хвана да не падна, но нищо не каза. И двамата мълчаха през цялото време.
Пред нас се отвори сложно украсена бронзова порта. Побутнаха ме да вляза.
И Го видях.
Мрачна задимена зала, с наредени от двете страни въоръжени стражи, а отсреща — трон, на който седеше някакво същество, поне двойно по-едро от човек. И изглеждаше точно както рисуват дяволите на картинка. Опашката, рогата, свирепите очи, тризъбецът вместо жезъл, отблясъци от светилници по тъмночервената кожа, под която играеха могъщи мускули. Напомних си, че Царят на лъжите може да приеме какъвто образ пожелае. Вероятно искаше да ме сплаши.
Гласът му отекна като грохот от рухнала сграда:
— Ела по-наблизо, Свети Алек.
ХХVI
Станах брат на чакалите
и приятел на камилските птици.
Тръгнах по стъпалата към трона. Отново ми се видяха твърде високи и широки, а вече нямаше кой да ме крепи, ако залитна. Бях принуден едва ли не да катеря с пълзене проклетата стълба, а сатаната се взираше в мен отвисоко, ухилен присмехулно. Отвсякъде се разнасяше погребална музика — малко напомняше за някоя творба на Вагнер, но не я познах. Мисля, че имаше и твърде ниски, недоловими от ухото звуци, които карат кучетата да вият, конете да цвилят диво, а хората — да мислят за бягство или самоубийство.
А стълбата все се проточваше в далечината.
Преди да тръгна, не премерих на око дължината й, но май имаше само трийсетина стъпала. След като пълзях по нея няколко минути, най-после се усетих, че изобщо не съм се изкачил. Ами да, Царят на лъжите!
Спрях и зачаках.
Скоро боботещият глас попита:
— Какво те затруднява, Свети Александре?
— Нищо особено. Просто Вие сте го замислил така. Ако наистина искате да дойда при Вас, ще спрете шегичките за малко. Дотогава няма смисъл да вървя по подвижни пясъци.