— Кейти, ще пуснеш ли Ремингтън номер две? Аз ще се погрижа за пиенето.
— Ей сега, мили.
Докато те шетаха, в стаята нахлу Сибил, метна ръце през врата ми (и едва не ме събори — хлапето е много здраво) и ме целуна бързешком, а не съсредоточено и с чувство като Кейти.
— Господин Греъм! Бяхте страхотен! Гледах в захлас. И сцените със сестра Пат. Тя също смята, че сте върхът.
Лявата стена се превърна в панорамен прозорец с изглед към планините, в отсрещната вече имаше зидана от камъни камина с весел огън в нея, същата като предишния път. Таванът се спусна видимо, подът и мебелите бяха каквито ги помнех — „Ремингтън номер две“. Кейти се дръпна от пулта.
— Сибил, остави го на мира. Алек, стига си стърчал прав. Отдъхни си.
— Слушам и изпълнявам. — Седнах. — Ъ-ъ… това Тексас ли е? Или е адът?
— Въпрос на гледна точка — промърмори Джери.
— А има ли разлика? — добави Сибил.
— Трудно е да се каже — обади се и Кейти. — Алек, не си блъскай главата над това точно сега. И аз те гледах и съм съгласна с момичетата — бива си те. Гордея се с тебе.
— Много е корав — подметна Джери. — На сантиметър не можах да го помръдна. Твърдоглавецо, заради тебе загубих три баса! — До всеки се появиха питиета. — Вдигам наздравица за тебе.
— За Алек!
— Правилно!
— Пия за себе си — съгласих се и надигнах голямата чаша, пълна догоре с „Джак Даниълс“. — Джери, а ти нали не си?…
Ухили ми се. Шитите по поръчка уж фермерски дрехи сякаш се стопиха, каубойските ботуши се смениха с копита, през косата му се подадоха рога, кожата му блесна мазно червеникава върху яките мускули. А в скута му нелепо огромен член щръкна тържествуващо.
Кейти каза кротко:
— Мили, според мен е достатъчно. Това не е най-симпатичният ти образ.
В миг стандартният дявол изчезна и на мястото му отново виждах също толкова стандартния тексаски милионер.
— Така е по-добре — натърти Сибил. — Татенце, а защо се показа толкова наточен?
— Образът е символичен. Тук съм в по-подходящото си въплъщение. Не би било зле и ти да носиш тексаски дрехи.
— Трябва ли? Мисля, че Пати вече е привикнала господин Греъм към вида на голата кожа.
— Нейната, а не твоята. Хайде, че ще те опека за обяд.
— Ти си мошеник, татко. — Без да помръдне от креслото, Сибил си сложи сини джинси и бюстие. — Освен това ми омръзна да се правя на тийнейджърка и не виждам причина да продължаваме маскарада. Свети Алек знае, че го баламосвахме.
— Сибил, приказваш твърде много.
— Скъпи мой, а може би тя е права — спокойно отбеляза Кейти.
Джери поклати глава. Въздъхнах и казах каквото се очакваше от мен:
— Да, Джери, ясно ми е, че ме баламосвахте. Вие, които смятах за свои приятели. И за приятели на Марга. Ти ли стоеше зад всичките ни премеждия? Кой съм аз тогава? Йов ли?
— И да, и не.
— Какво означава това… Ваше величество?
— Няма нужда да ме наричаш така тук. Срещнахме се като приятели и се надявам да си останем приятели.
— Но как да сме приятели, ако аз играя ролята на Йов? Ваше величество… къде е жена ми?
— Как бих искал да знам, Алек! Твоите спомени ми подсказаха това-онова и сега се опитвам да проследя нишките. Но още не знам. Налага се да проявиш още малко търпение.
— Ох, проклет да съм… не ми остана търпение! Какви нишки проследяваш? Не виждаш ли, че вече се побърквам?
— Не виждам, защото не е вярно. Съвсем доскоро те измъчвах. Смея да твърдя, че те натиках в положение, когато непременно трябваше да се огънеш. Но ти си несломим. За жалост обаче не ти е по силите да ми помогнеш в търсенето на Марга, поне не сега. Алек, не забравяй, че ти си човек… а аз не съм. Не можеш да си представиш на какво съм способен. Не би разбрал и какво определя границите на възможностите ми. Затова запази хладнокръвие и ме изслушай. Наистина съм твой приятел. Ако не ми вярваш, можеш да си тръгнеш веднага от дома ми, но тогава ще се оправяш сам. Все ще си намериш някаква работа край Езерото от лава, стига да понасяш миризмата на сяра. И ще търсиш Марга както пожелаеш. Не дължа на двама ви нищо… защото не аз съм виновен за несгодите ви. По-добре ми повярвай.
— Е… поне бих искал.
— Може би Кейти ще те убеди по-лесно.
— Алек, старият дявол ти каза самата истина. Не е измислял той премеждията ви. Скъпи, превързвал ли си някога ранено куче?… Виждал ли си как нещастното създание от невежество разкъсва бинтовете и си причинява още по-страшни мъки?
— Да, случвало ми се е.
(Бях на дванайсет, когато кученцето ми Брауни умря.)
— Не се дръж като горкото животинче. Довери се на Джери. Ако искаш да ти помогне, ще трябва да върши неща, надхвърлящи способността ти да ги проумееш. Ти би ли се опитал да даваш наставления на неврохирург? Би ли го припирал да работи по-бързо?