Погледнах Кейти по-почтително отпреди, а и с известен страх. Говореше за случки, които не бях споменавал пред Джери.
— Кейти, а ти човек ли си? Или също си… как да го кажа — паднала от някой трон?
Тя се закиска.
— За пръв път събуждам такива подозрения у някого. Мили Алек, човек съм си. Пък и ти знаеш доста за мен.
— Тъй ли?
— Я се върни мислено в миналото. Април, хиляда четиристотин четиридесет и шест години преди раждането на Йешуа от Назарет.
— Това трябва ли да ми подскаже нещо? Извинявай, не се сещам.
— Нека опитаме иначе — точно четиридесет години след бягството на чедата Израилеви от Египет.
— Превземането на Ханаан.
— Ох, не става! Припомни си книгата на Исус Навин, глава втора. Как се казвам, с какво съм се занимавала?
(Една от най-известните истории в Библията… Нима говорех с нея?)
— Значи си… Рахав?
— Да. Йерихонската блудница. Аз скрих в дома си съгледвачите на пълководеца Исус Навин… и така спасих от клането моите родители, братя и сестри. Хайде, кажи сега, че не ми личат годинките! — Сибил се ухили. — Хайде де! Ако смееш…
— Че то си е вярно, Кейти! Хич не ти личат годинките! Май са минали три хиляди и четиристотин години оттогава. Почти нямаш бръчки.
— „Почти“! Оставаш без закуска, младежо!
— Кейти, ти си красавица, което ти е добре известно. Двете с Маргрете сте заедно на първо място.
— А мен огледа ли ме добре? — сърдито се обади Сибил. — Имам си доста почитатели. А мамчето е на повече от четири хиляди години. Дъртофелница!
— Не е, Сибил. Водите на Червено море отстъпили през 1491-ва преди Христа. Добави още 1994 години до Възнесението, после още седем години…
— Алек.
— Да, Джери?
— Сибил е права. Просто не си забелязал. Мина половината от хилядолетието на мир между Армагедон и Небесната война. Моят брат, в образа си на Исус, в момента царства на Земята, а аз съм окован и захвърлен в геената през тези хиляда години.
— Като те гледам, не виждам никакви окови. Може ли да пийна още малко „Джак Даниълс“? Съвсем се обърках.
— Достатъчно съм си окован. Вече не мога да се мотая напред-назад по Земята. Яхве я има само за себе си през краткия период, преди да я унищожи. Няма да му се бъркам в игрите. — Джери вдигна рамене. — Отказах да участвам в Армагедон. Изтъкнах му, че си е отгледал достатъчно злодеи за целта. Алек, моят брат сам си пише сценария и от мен все се очаква да се сражавам яростно, но винаги да губя. Отредил ми е още една роля в края на Хилядолетието, за да сбъдна пророчествата му. В онази „Небесна война“, която предсказа в така наречената „Книга на откровенията“. Но няма да се помръдна дори. Казах на моите ангели, че ако толкова им се иска, могат да си сформират чуждестранен легион. Аз ще си седя вкъщи. Какъв е смисълът в един мач, чийто резултат е предопределен хиляди години преди първата съдийска свирка? — Докато говореше, погледът му не се отделяше от мен. Изведнъж ме попита: — Сега пък какво те мъчи?
— Джери… щом са минали пет века, откакто загубих Маргрете, значи всичко е безнадеждно. Или греша?
— Проклятие, момче, не ти ли набих в главата да не се напъваш да проумееш онова, което не можеш да разбереш? Щях ли да още да се занимавам с вас двамата, ако беше безнадеждно?
— Джери — с укор промълви Кейти, — тъкмо успокоих Алек, а ти пак го разстрои.
— Съжалявам.
— Простено ти е. Алек, Джери е малко грубичък, но е прав. Ако ти се бъхташе сам, диренето ти щеше да е поначало безнадеждно. А с неговата помощ току-виж я откриеш. Не е сигурно, но надеждата си струва упорството. В случая обаче времето няма никакво значение — петстотин години или пет секунди. Наистина не е нужно да разбираш, само те моля да му вярваш.
— Добре. Ще се опитам. Иначе няма никаква надежда.
— Постарай се да съхраниш търпението си.
— Ще се постарая. Но май двамата с Марга никога няма да имаме ресторантчето си в Канзас.
— А защо не? — прекъсна ме Джери.
— След пет века? Че онези хора дори няма да говорят езика ни. И едва ли някой ще различава мелбата с горещ шоколад от печен на шиш козел. Обичаите се менят неспирно.
— Ами ти отново ще ги свикнеш с мелбата и ще направиш големия удар. Не се отдавай на песимизъм, синко.
— А искаш ли още сега една мелба с горещ шоколад? — попита Сибил.
— Не мисля, че ще се съчетае добре с големи количества „Джак Даниълс“ — промърмори Джери.
— Благодаря ти, Сибил… но сигурно ще зароня сълзи в мелбата. Ще ме подсети за Марга.