— Но нали това е била Обетованата земя, а израилтяните са били Неговия избран народ.
— О, да, избрал си ги е. Но право да си кажем, не е много сладко да си избран от Яхве. Достатъчно ли добре познаваш Библията? Сещаш ли колко пъти им е правил сечено? Брат ми си пада малко извратен тип.
Вече бях погълнал достатъчно уиски, за да не се стресна прекалено. Но небрежното богохулство на Джери ме възпламени.
— Господ Бог Йехова е справедлив и честен!
— Казваш го, защото никога не си играл на топчета с него. Пък и „справедливостта“ не е идея, присъща на божествата. Тя е измислена от човеците илюзия. В самата основа на юдейско-християнските вярвания е заложена несправедливост — системата на изкупителната жертва. Така е и в целия Стар завет, но в Новия достига върха си чрез историята за Спасителя мъченик. Нима е справедливо да стовариш греховете си на чужд гръб? Няма значение дали жертвата е агънце, което колят ритуално на олтара, или е Месията, когото разпъват на кръста, за да изкупи греховете ти с гибелта си. Би трябвало някой да внуши на всички евреи и християни, които се кланят на Яхве, че безплатен обяд няма на този свят. Пък може и да има. Ако си в състояние на болезнен екстаз в мига на смъртта си — или на Страшния съд — пречистен си и хоп!… Право в рая. Прав ли съм? Нали ти точно така попадна на небето?
— Вярно е. Имах късмет. Защото доста дълъг списък от прегрешения бях натрупал дотогава.
— Именно. Дори живот, отдаден на порока, но последван от пет минути съвършена чистота, е достатъчен да ти осигури райското блаженство. Също толкова дълъг живот в почтеност и добри дела, но завършен с едно гневно избухване и споменаване на името Божие всуе… в който миг човекът умира от инфаркт и е погубен завинаги. Нали такава е системата?
— Ако четеш буквално Библията — отговорих неохотно. — Но пътищата Господни са…
— А, за мен не са неизповедими, приятелче. Познавам Го твърде отдавна. Негов свят си е, с Негови правила. Признавам, че правилата са точно определени и който ги следва, получава си наградата. Само че не са „справедливи“. Какво ще кажеш за стореното от Него на тебе и Марга? Това ли е справедливостта?
Поех си дълбоко дъх.
— От Съдния ден все това се опитвам да разнищя, а „Джак Даниълс“ никак не ми помага да мисля ясно. И все пак… май не точно това съм очаквал.
— Ами, грешиш!
— Защо?
— Моят брат Яхве, дегизиран като Исус, е казал: „А молете се тъй…“ Хайде, как започва молитвата?
— „Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство. Да бъде Твоята воля…“
— Спри! Ето го! „Да бъде Твоята воля…“ Мюсюлманите твърдят, че са „роби на Бога“, но дори те не дават такова пълно съгласие. Със самата си молитва Му предлагаш да ти стори най-лошото. Християнинът е образец за мазохист. И в това е изпитанието на Йов, момче. Ден след ден, година след година — крещяща несправедливост. Знам, защото аз го тормозех, а моят брат ме оставяше да върша каквото ми хрумне. Дори ме подстрекаваше, беше истински съучастник. Сега е твой ред. Твоят Бог ти причини всичко това. Е, ще Го прокълнеш ли? Или пак ще Му припълзиш в нозете, размахал опашка като набито куче?
ХХVIII
Искайте и ще ви се даде;
търсете и ще намерите;
хлопайте и ще ви се отвори.
Случи се нещо, което ме отърва навреме от необходимостта да отговоря на този непоносим въпрос. Как да опиша радостта си! Предполагам, че всекиму се случва в някой миг да се усъмни в справедливостта на Бог. Признавам, че и аз напоследък се чувствах смутен и разтревожен, принуждавах се отново и отново да си повтарям, че пътищата Господни не са като пътищата човешки и че не бих могъл винаги да проумея целите на Бог.
Но нямаше да изрека съмненията си на глас, най-малко пред прастария Враг на Господ. Особено ме разстрои обстоятелството, че в този момент сатаната бе решил да приеме образа на моя единствен приятел.
Да спориш с дявола е безсмислено занимание.
А прекъсването се дължеше на един привичен звук — звънна телефон. Случайност? Не ми се вярва, че сатаната допуска подобни „случайности“. Както и да е. Поне не ми се наложи да отговарям на въпроса, на който не бях способен да отговоря.
— Аз ли да се обадя, мили? — попита Кейти.
— Да, моля те.
В ръката й отникъде се появи преносим апарат.
— Канцеларията на Луцифер, Рахав на телефона. Повторете, моля. Ще попитам.
Тя се извърна да погледне Джери.
— Ще говоря — съгласи се той. Не си помагаше с никакъв видим уред. — Да, аз съм. Не. Казах вече — не! Проклятие! Нека господин Ашмедай да се занимава с този въпрос. Сега ми прехвърлете другото обаждане. — Промърмори си нещо под носа в смисъл, че му е писнало от некадърници, после каза: — На телефона. Да, Господине! — Помълча доста дълго, слушаше съсредоточено. — Веднага, Господине. Благодаря.