— „То“ или „Той“?
— Ами… смятай го за „Той“. Реши ли да се въплъти, вероятно ще си послужи с човешка външност. В такъв случай се обръщай към Него с „господин Председател“ или „господин Кошчей“. Отнасяй се към него като към много по-възрастен от тебе мъж, когото почиташ безрезервно. Не се кланяй и не се умилквай. Дръж се твърдо и говори истината. И ако умреш, срещни края с достойнство.
Стражът, който ни спря на портата, не беше човек… но щом го погледнах втори път, вече изглеждаше съвсем нормално. Това е пример за пълната несигурност на всичко, което видях в мястото, наречено от Джери „Местното управление“.
— Съблечете се, моля — каза ми стражът. — Оставете дрехите при мен, после ще си ги приберете. А какъв е този метален предмет?
Казах му, че е бръснач.
— И за какво служи?
— Това е… нож за премахване на космите от лицето.
— Имате косми по лицето ли?
Впуснах се в подробни обяснения за бръсненето.
— Но щом не искате косми по лицето си, защо си ги отглеждате точно там? Да не би да имат някаква икономическа стойност?
— Джери, май ми свършиха думите.
— Аз ще се оправя.
Предполагам, че той поговори със стража, макар да не чух нищо. След малко Джери се обърна към мен:
— Остави и бръснача при дрехите. Той смята и двама ни за луди. Няма значение.
И да беше „То“, господин Кошчей ми изглеждаше като брат-близнак на доктор Симънс, канзаския ветеринар, при когото носех котки, кучета, веднъж и костенурка… поредицата животинки, с които споделих детството си. А кабинетът на Председателя беше точно копие на Симънсовия.
Съзнавах (тъй като бях трезвен до болка и напълно здрав), че това не е доктор Симънс, а приликата е постигната нарочно, но без намерение да ме заблуди. Председателят, бил Той, То или Тя, бе проникнал в съзнанието ми чрез някакъв вид хипноза, за да създаде обстановка, в която малко да си отпусна нервите. Доктор Симънс винаги галеше болните твари и им говореше ласкаво, преди да се заеме с неприятните, непознати и често болезнени за животното действия.
И това помагаше. Помогна и на мен. Знаех, че господин Кошчей не е старият ветеринар-хирург от момчешките ми години… но приликата породи у мен отдавнашното доверие.
Господин Кошчей вдигна глава, когато влязохме. Кимна на Джери и ме погледна.
— Сядайте.
Послушахме го. Той пак сведе очи към бюрото Си. Моите мемоари бяха отворени пред Него. Подравни листовете и ги остави настрана.
— Луцифер, как е положението в твоята околия? Някакви проблеми?
— Няма, господине. Е, освен обичайните оплаквания от пречистването на въздуха. Мога да се справя сам.
— Желаеш ли да управляваш на Земята през тази епоха?
— Моят брат не претендира ли за правото?
— О, да. Вече обяви Край на времето и потроши всичко. Но нищо не ме задължава да му разреша точно той да се заеме с новото строителство. Е, искаш ли я? Отговори Ми.
— Господине, определено предпочитам да започна изцяло с нови материали.
— Всички от вашата гилдия предпочитате новичкото. Разбира се, не ви хрумва да правите сметка за разходите. Бих могъл да ти поверя Гларуун за няколко цикъла. Какво ще кажеш?
— Ще се доверя на преценката на господин Председателя.
— Правилно. Би трябвало. Ще го обсъдим по-късно. Защо проявяваш такъв интерес към едно от създанията на своя брат?
Май се унасях в дрямка, защото виждах как в някакъв двор си играят котенца и кученца. А през това време Джери казваше:
— Господин Председател, у човешките създания почти всичко е смешно и нелепо, но не и способността им да понасят храбро страданията и да умрат достойно за онова, което обичат и ценят. Няма значение доколко са оправдани убежденията им. Важни са именно храбростта и достойнството. Тези присъщи на хората качества не се дължат на твореца им — у самия него липсват напълно. Знам, нали ми е брат… и аз също ги нямам. Питате ме защо тази твар и защо точно аз? Прибрах го до един път, останал без нищо. А той забрави грижите си — прекомерни за силите му! — и се посвети на доблестен (и безплоден) опит да спаси „душата“ ми съгласно правилата, на които бе научен. Няма значение и че опитът му беше ненужен и се дължеше на невежество. Опита всичко, за да ми помогне, защото си въобразяваше, че ме застрашава ужасна участ. Сега е изпаднал в несгоди и му дължа не по-малко старание да помогна.
Господин Кошчей побутна надолу очилата си и погледна над тях.
— Още не си ми изтъкнал нито една причина да се намесвам в местните дела.
— Господине, а няма ли правило на гилдията, което изисква от творците да се отнасят милостиво към създанията си, дарени от тях със свободна воля?