— Няма.
Джери май се стъписа.
— Изглежда съм разбрал неправилно някои принципи още по време на обучението си.
— Оказва се, че е така. Има творчески принцип — но не и правило — отношението към създанията със свободна воля да бъде последователно. Но ако настояваш и за милосърдие, значи премахваш за тях онази степен на свобода, заради която бе измислена и свободната воля. Без винаги надвисналата трагедия можеш да се задоволиш и с безмозъчни автомати. За какво са ти човеци?
— Господине, струва ми се, че разбирам. Но ще бъде ли Председателят така добър да поясни принципа за последователното отношение?
— Луцифер, нищо сложно няма в него. За да е способно и създанието да твори своето дребно изкуство, трябва или да са му известни правилата, на които се подчинява, или да му се даде възможност да ги научи чрез проби и грешки… като грешките не винаги са пагубни. Накратко, на създанието се дава възможност да се учи от опита си.
— Господине, именно такъв е смисълът на оплакването ми срещу моя брат. Вижте тези записки пред Вас! Яхве заложи капан с примамка, за да подмами това създание в надпревара, която то не можеше да спечели… после обяви, че играта е свършила и му отне наградата. Макар че в случая говорим за крайност, за изпитание чрез унищожение, това е типичното отношение на Яхве към неговите създания със свободна воля. Игрите винаги са толкова нагласени, че те не могат да победят. Вече шест хилядолетия прибирам загубилите… и повечето пристигат в ада вцепенени от ужас. Боят се от мен, от вечните изтезания. И дълго не могат да повярват, че са били лъгани. Моите терапевти постоянно са затрупани с работа, за да им наместят представите. Никак не е забавно!
Господин Кошчей привидно не го слушаше. Облегна се назад на въртящия се стол, карайки го да заскърца (да, знам, че звукът идваше от паметта ми) и отново се загледа в мемоарите ми. Почеса сивите косми около плешивото Си теме и започна да издава доста дразнещ звук — полусвирукане, полумънкане. Това също бе извлякъл от отдавнашните ми спомени за доктор Симънс, но звучеше съвсем истински.
— А онова женско създание — примамката… Тя също ли има свободна воля?
— Според мен — да, господин Председател.
(Какво говориш, Джери! Нима не си убеден?)
— В такъв случай мисля, че създанието пред нас едва ли ще се задоволи с копие. — Свирукаше и мънкаше през зъби. — Да се поровим още малко в тази история.
Когато влязохме, кабинетът на господин Кошчей ми се стори малък. Но ето че тук вече присъстваха още неколцина. Друг ангел, който много приличаше на Джери, но беше по-възрастен. Отличаваше го и вечната кисела гримаса, а Джери винаги беше толкова жизнерадостен. Имаше още един позастаряващ тип с дълго палто, широкопола увиснала шапка и превръзка на едното око. На рамото му бе кацнал гарван. И — о, наглост! — Сам Кръмпекър, онзи адвокат от Далас.
Зад него се бяха наредили още трима мъже — охранени и смътно познати. Знаех, че някъде съм ги срещал преди.
След миг се сетих. Бях спечелил по сто (или хиляда?) долара от всеки при един безразсъден облог.
Пак погледнах Кръмпекър и се ядосах още повече — мошеникът сега имаше моето лице!
Обърнах се към Джери и му зашепнах настойчиво:
— Виждаш ли го онзи? Той е…
— Млъкни.
— Но…
— Само мълчи и слушай.
Братът на Джери вече говореше.
— И кой се оплаква? Да си вляза ли в ролята на Исус, за да докажа? Щом някои от тях се справят, значи не е толкова трудно. В последната партида успешните случаи са седем цяло и една десета на сто. Не било достатъчно, тъй ли? А кой го казва?
Възрастният мъж с черната шапка се обади:
— За мен всичко под петдесет процента е пълен провал.
— Ха, от кого го чувам? Не беше ли ти, който все губеше от мен цяло хилядолетие? Твоя си работа какво правиш със своите създания. А моите ги остави на мен.
— Именно затова съм тук — промълви устата изпод шапката. — Ти най-грубо се намеси в съдбата на едно от моите.
— Не съм аз! — Яхве посочи онзи, който успяваше да наподобява и мен, и Сам Кръмпекър. — Ей го! Малко грубичко бил пипал, значи? Ама е от вашите, нали! Хайде де, кажи!
Господин Кошчей тупна с показалец по листовете на бюрото и заговори на мъжа с моето лице.
— Локи, колко пъти се появяваш в тази история?
— Зависи как го смятате, Шефе. Осем или девет пъти, ако броите преките намеси. Или пък през цялото време, ако си припомните, че цели четири седмици обработвах онази апетитна учителка, та направо да падне по гръб и да запъшка, щом дойде мухльото.
Огромният юмрук на Джери се сви върху лявото ми рамо.