Заключих вратата след нея и продължих да изследвам стаята на Греъм.
Носех неговите дрехи, спях в неговото легло, отговарях на неговото име — а сега трябваше да реша дали да извървя целия път и да бъда наистина А. Л. Греъм… или пък да се обърна към някой от облечените с власт (Американския консул? А ако не, тогава към кого?), да си призная самозванството и да поискам помощ?
Обстоятелствата ме притискаха. Днешният „Кралски вестоносец“ съобщаваше, че параходът „Конге Кнут“ по разписание ще пусне котва в Папеете в три следобед и ще отплува за Масатлан, Мексико, в шест. Касиер-домакинът уведомяваше всички пътници, желаещи да обменят франкове в долари, че представител на банката в Папеете ще бъде на борда, на площадката срещу неговата канцелария, от момента на акостирането до самото отплаване. Касиерът също така желаеше да напомни на пътниците, че дълговете, направени на кораба, каквито бяха сметките в бара и магазините, могат да бъдат изплатени само в долари, датски крони или потвърдени акредитиви.
Всичко това беше напълно разумно. И пълно с главоболия. Очаквах корабът да спре в Папеете поне за двадесет и четири часа. Да спрем само за три часа ми се струваше нелепо — тъкмо щяхме да акостираме и вече трябваше да вдигаме котва за отплаване! Ако въобще пуснехме котва, нямаше ли да се наложи да плащаме за двадесет и четири часов престой?
В този миг се сетих, че управлението на кораба въобще не ми влиза в работата. Може би капитанът е решил да се възползва от няколкото часа пауза между пристигането на един кораб и отплаването на друг. Можеше да има и още половин дузина причини. Единственото, което трябваше да ме тревожи, беше въпросът какво съм в състояние да свърша между три и шест и какво трябва да направя до три часа.
След четиридесет минути усилено търсене установих следното:
Дрехи, каквито ми душа иска — и единственият проблем бяха няколкото фунта в повече в областта на талията.
Пари — франковете в неговото портмоне (трябваше да ги сменя) и осемдесетте и пет долара пак там; три хиляди долара в чекмеджето с касетката, в която Греъм държеше часовника си, пръстена, копчетата и т.н. Обстоятелството, че часовникът и скъпоценностите бяха на мястото си в касетката, ме наведе на мисълта, че Маргрете е прибрала в чекмеджето и сумата, спечелена от мен (или от Греъм) от облога с Форсайт, Джийвс и Хеншоу. Казват, че Господ бди над глупците и пияниците. Ако това е вярно, в моя случай той действаше чрез Маргрете.
Най-различни дреболии без отношение към вълнуващия ме проблем — книги, сувенири, паста за зъби и т.н.
И никакъв паспорт.
Когато първият ми опит да открия паспорта на Греъм се провали, започнах претърсването отначало, като този път проверих джобовете на всички дрехи, окачени в гардероба, и още веднъж грижливо прерових всички видни и някои не дотам видни места, където би могла да се спотайва малка книжица с размера на паспорт.
Паспорт нямаше.
Някои туристи страдат от манията да носят винаги паспортите си със себе си, когато слизат от кораба. Аз предпочитам да си оставям паспорта винаги, когато имам тази възможност, защото да си изгубиш документа за самоличност е дяволски неприятна работа. Предния ден не го бях взел… така че сега той беше отпътувал там, където се виеха лиани, някъде в моряшкия рай, там, където беше отплавал моторният кораб „Конге Кнут“. А къде ли беше това? Аз обаче нямах време да разсъждавам върху този въпрос — бях твърде зает да се ориентирам в този чужд нов свят.
Ако Греъм си е взел паспорта предния ден, тогава и той е отпътувал към моряшкия рай през пролуката в четвъртото измерение. Май така се очертаваше.
Докато беснеех, някой пъхна под вратата на каютата плик.
Вдигнах го и го отворих. Вътре намерих уведомление от касиера за дълговете, които бях направил (или Греъм беше направил) на кораба. Дали пък не е трябвало да слезе в Папеете? Не, не! Ако беше така, можех да се окажа заточеник на островите докато свят светува.
Не, едва ли. Това вероятно беше обичайното уведомително писмо в края на всеки месец.
Дългът на Греъм към бара ме слиса… докато не обърнах внимание на някои отделни детайли. Това ме потресе още повече, но по съвсем друга причина. Ако една кока-кола струва два долара, това не означава, че тя е по-голяма. Това означава, че доларът е по-малък.
Сега вече знаех защо облогът, сключен за триста долара… хъм, оттатък, тук беше станал три хиляди.
Ако имах намерение да живея в този свят, трябваше да си коригирам представите за цените. Да гледам на долара като на чужда валута и да превръщам наум цените, докато свикна с тях. Така например, ако цените на кораба бяха показателни, тогава един първокласен обяд — пържола или телешко филе — в първокласен ресторант, да кажем в големия салон на хотел от ранга на „Браун палас“ или Марк Хопкинс, един такъв обяд спокойно би могъл да струва десет долара. Олеле!