С коктейлите преди обяда и виното към обяда сметката би могла да стигне и петнадесет долара! Едноседмична заплата. Слава Богу, че не пия!
Какво, какво не правиш?
Ама, виж какво, снощи случаят беше по-особен.
Така ли? Да, вярно е, защото човек губи целомъдрието си само веднъж. Отиде ли си веднъж, то е завинаги. Какво беше онова, което пи точно преди да угасят лампите? Датско зомби? Не ти ли се иска и сега да гаврътнеш едно? Само колкото да си върнеш равновесието?
Никога вече няма да се докосна до нещо такова!
Ще видим, приятелче, ще видим.
Оставаше ми само още един шанс, но според мен доста обещаващ. В касетката, където Греъм държеше скъпоценностите си и другите дреболии, имаше ключ, на който беше щамповано единствено числото осемдесет и две. Ако съдбата беше благосклонна, щеше да се окаже, че ключът е от някой сейф в офиса на касиера.
(А ако съдбата беше решила този ден да ми се подиграе, ключът щеше да е от сейфа на неизвестна банка в някой от четиридесет и шестте щата, банка, която никога нямаше да зърна. Но стига съм си създавал излишни главоболия. И без това ги имам достатъчно!)
Слязох на долната палуба и се запътих към кърмата.
— Добро утро, любезни.
— А, мистър Греъм! Чудесно парти, какво ще кажете?
— Без съмнение. Още едно такова и ще съм труп.
— Хайде стига! И това го казва човек, който е минал през огън! Останах с впечатлението, че се забавлявахте добре, а за себе си гарантирам. Какво мога да направя за вас, сър?
Извадих намерения в каютата ключ.
— Дали не съм взел друг ключ? Може би този е от моята банка. Все не мога да ги запомня.
Касиерът го пое.
— Да, този е от нашите. Паул! Вземи ключа и донеси касетката на мистър Греъм. Мистър Греъм, искате ли да минете отзад и да седнете?
— Да, благодаря. А… дали ви се намира някаква торбичка или нещо, което да побере съдържанието на такова чакмедже? Иска ми се да го взема в каютата и да проверя някои сметки.
— Торбичка? Хъм… Мога да взема една от магазина за сувенири. Само че… колко време мислите, че ще ви отнеме тази проверка? Ще можете ли да свършите до обяд?
— О, разбира се.
— Тогава вземете цялата касетка. Правилникът не го позволява, но понеже аз съм го измислил, можем да поемем риска да го нарушим. Само се опитайте да приключите до обяд. От дванадесет до един е затворено — профсъюзни правила! — и ако ми се наложи да стоя тук, докато всичките ми служители са на обяд, ще трябва да ме почерпите едно питие.
— Във всички случаи ще го направя.
— Дано да има за какво. Заповядайте! И не минавайте с него през огън.
Най-отгоре беше паспортът на Греъм. Буцата в гърдите ми се стопи. Не мога да си представя нещо по-кошмарно от това да се озовеш извън Щатите без паспорт… макар това да не са точно Щатите. Отворих го и се загледах в снимката. Дали изглеждах и аз по този начин? Отидох в банята и се опитах да сравня в огледалото лицето си с това в паспорта.
Май че имаше някаква прилика. От една снимка за паспорт не може да се очаква кой знае какво. Опитах се да приближа снимката до образа си в огледалото. Изведнъж приликата се наби в очи. Хей, приятел, физиономията ти е крива… както и вашата, мистър Греъм.
Братле, ако трябва да приема твоята самоличност за постоянно — а аз все повече се убеждавам, че нищо друго не ми остава — поне ще съм спокоен, че толкова много си приличаме. А отпечатъците от пръсти? Ще му мислим, когато му дойде времето. Изглежда в паспортите на Северноамериканските съединени щати не се използват пръстови отпечатъци. И това е нещо. Занятие: директор. Директор на какво? На погребално бюро? Или на световноизвестна хотелска верига? Цялата тази работа можеше да се окаже не просто трудна, а и съвсем невъзможна.
Адрес: чрез адвокатска къща „О’Хара, Ригсбий, Кръмпекър и Ригсбий“, офис 7000, сграда „Смит“, Далас. Я виж ти, какъв тузар! Само пощенска кутия. Нито служебен, нито домашен адрес. Никаква информация с какъв бизнес се занимава. С какво удоволствие бих ти стоварил един по мутрата, долен мошенико!
(Не, не е възможно да е чак толкова противен. Маргрете има добро мнение за него. Добре де, нека, но ще трябва да стои настрана от Маргрете. Той я използва. Това не е честно. Кой всъщност я използва? Внимавай, момче, това започва да напомня раздвоение на личността.)
В един плик под паспорта беше поставен неговият екземпляр от билета. Той действително беше двупосочен — от Портланд до Портланд. Братко, ако не се появиш до шест часа, аз си заминавам за вкъщи. Може би ще съумееш да се възползваш от билета ми за „Адмирал Мофет“. На добър път!