— Така ли? Защо?
— Ще се омъжи за някой богат американец. Вие богат ли сте?
— Аз? Имам ли вид на богаташ? (Дали пък не знаеше какво има в сейфа? Мили боже, как трябва да постъпи човек с един милион долара, които не са негови? Не мога просто да ги изхвърля зад борда. Защо ли му е притрябвало на Греъм да пътува с толкова много пари в брой? Идват ми на ум няколко причини, всичките до една неблаговидни. Всяка от тях би могла да ми докара толкова неприятности, колкото не съм и сънувал.)
— Богатите американци никога нямат такъв вид. Те специално се упражняват да не изглеждат богати. Говоря за североамериканците — южняците са съвсем друго представление. Благодаря, Гертруде. Ти си добро момиче.
— Искате ли да ви излея питието върху плешивото теме?
— А ти искаш ли да те хвърля в басейна заедно с дрехите? Дръж се прилично, миличка, иначе ще кажа на майка ти. Затвори си устата и ми донеси сметката.
— Няма сметка. Ханс иска да почерпи господин Греъм едно питие и този път реши да включи и вас.
— Кажи му, че така барът губи пари. Да знае, че ще му ги удържа от заплатата.
Ето така изпих два коктейла с шампанско вместо един… и стремително се движех към катастрофата, която бях преживял предната вечер, когато Хендерсон реши, че трябва да хапнем нещо. Аз имах нужда от трети коктейл. Първите два ми помогнаха да прогоня тревожните мисли за дяволския сейф, пълен с пари, и усилиха интереса ми към шоуто в басейна. Започвах да откривам, че дългогодишно възпитание в някакви принципи може да бъде заличено за някакви си двадесет и четири часа. Нямаше нищо греховно в това да съзерцаваш женската хубост в естествения й вид. Това беше такова невинно блаженство, както да гледаш цветя или малки котенца, но далеч по-забавно.
Междувременно изпитвах нужда от още едно питие.
Хендерсон наложи забрана върху пиенето, повика Бодел и бързо й нареди нещо на датски. Тя се отдалечи и след няколко минути се върна с отрупан поднос — всевъзможни закуски, горещи кюфтенца, сладки раковини, пълнени със сладолед, силно кафе — и всичко това в огромни количества.
Двадесет и пет минути по-късно аз продължавах да съзерцавам с наслада девойчетата в басейна, но вече бях далеч от нова алкохолна катастрофа. Бях изтрезнял дотолкова, та да си дам сметка, че не само не съм в състояние да реша проблемите си с помощта на алкохола, но и трябва да се въздържам от всякакво пиене, докато не ги реша — след като не можех още да нося силни напитки. Вуйчо Ед беше прав: порокът изисква упражнения и дълга практика, иначе по чисто прагматични причини добродетелта ще продължава да тържествува дори тогава, когато всякакви морални задръжки са се изпарили.
Моите морални задръжки със сигурност бяха изчезнали, иначе не бих седял тук с чаша дяволско питие в ръка, любувайки се на голата женска плът.
Установих, че не изпитвам никакви угризения на съвестта. Единственият повод за съжаление беше тъжното съзнание, че не съм в състояние да се справя с всичкия алкохол, който ми се искаше да погълна. „Лек е пътят към преизподнята.“
Касиерът се изправи.
— След по-малко от два часа пускаме котва, а аз имам да оправям някои сметки, преди да се появи агентът. Благодаря за приятната компания.
— Аз ви благодаря, сър! Tusind tak! Нали така казвате?
Той се усмихна и си тръгна. Аз останах още малко да поразмишлявам. Два часа, докато пуснем котва, три часа в пристанището — как бих могъл да се възползвам от това време?
Да ида при американския консул? И какво ще му кажа? „Скъпи господин консул, аз не съм този, който се предполага, че съм, и съвсем случайно намерих този милион…“
Ама че нелепост!
Да не казвам никому нищо, да грабна милиона, да сляза на брега и да хвана първия самолет за Патагония?
Невъзможно. Моралните ми задръжки се бяха изпарили — явно никога и не са били особено силни. Аз обаче все още имах предубеждение към кражбата. Тя не е просто грешна, тя е недостойна.
Стига ми и това, че нося неговите дрехи.
Да взема трите хиляди, които са си мои по право, да сляза на брега и да почакам корабът да тръгне, после да се прибирам в Америка както мога?
Идиотска идея! Ще свършиш в някой тропически затвор и глупавият ти жест няма с нищо да помогне на Греъм. Нямаш никакъв избор, дръвнико! Трябва да останеш на кораба и да чакаш Греъм да се появи. Той няма да дойде, но може да се получи съобщение по радиото или нещо такова. Докато корабът потегли, ще си гризеш ноктите, но после ще въздаваш хвала на Всевишния, че си на път към благословената от Бога страна. През това време Греъм ще прави същото заради билета си за „Адмирал Мофет“. Чудя се, как ли му звучи името Хергеншаймър? Сигурно му харесва повече, отколкото на мен „Греъм“, бас държа. „Хергеншаймър“ — звучи някак гордо!