— Докажи го. В погледа ти има нещо подозрително, пък и гласът ти звучи различно. Мисля, че си самозванец.
— Самозванец ли?
— Точно така. Измамник. Мошеник. Фалшификатор.
Той яростно изруга — на френски, предполагам. Каквото и да беше, сигурен съм, че не съдържаше комплименти по мой адрес. Аз се порових в паметта си и прилежно и с чувство повторих фразата, която бях чул предната вечер от онази дама — фраза, която накара съпруга й да каже, че твърде много се тревожи. Тя съвсем не беше на място, но исках просто да го ядосам.
Явно успях. Той вдигна ръка. Сграбчих го за китката, направих крачка назад и се стоварих в басейна, повличайки го след себе си. Вече във водата, аз изкрещях:
— Помощ!
Двамата пляскахме с ръце и крака, докато успях да го докопам здраво и да се подам над водата, натискайки го надолу.
— Помощ! Давят ме!
Докато се боричкахме, отново се озовахме под водата. Всеки път, когато главата ми се показваше отгоре, аз виках за помощ. В момента, в който помощта пристигна, аз се отпуснах и изгубих свяст.
Дойдох на себе си, когато започнаха да ми правят изкуствено дишане уста в уста. В този миг изпухтях и отворих очи.
— Къде съм?
— Опомни се — каза някой. — Нищо му няма.
Огледах се. Лежах проснат по гръб край басейна. Някой много професионално ме беше измъкнал от водата — усещах лявата си ръка почти изкълчена. Независимо от това се чувствах чудесно.
— Къде е? Онзи, който ме блъсна.
— Замина си.
Познах гласа и обърнах глава натам. Беше моят приятел господин Хендерсон, касиерът.
— Замина ли си?
Така приключи тази история. Моят посетител с муцуна на плъх се беше измъкнал веднага, щом ме извадиха, и си беше плюл на петите. По времето, когато съживяването ми приключваше, гаднярът и телохранителите му отдавна вече си бяха заминали.
Мистър Хендерсън ме накара да лежа кротко до идването на корабния лекар. Той ме преслуша и заяви, че всичко е наред. Изрекох няколко дребни лъжи и няколко полуистини, останалото беше недомлъвки. През това време бяха прибрали трапа и скоро гръмкият вой на сирената извести, че сме напуснали пристанището.
Не намерих за нужно да съобщавам комуто и да било, че съм играл в училище водна топка.
Последвалите дни бяха изпълнени с онази сладост, която има гроздето, зреещо по склоновете на действащ вулкан.
Успях да се запозная (още веднъж) със съседите си по маса, без някой да заподозре, че съм самозванец. Научавах имената им, като изчаквах някой да се обърне към друг, запомнях ги и по-късно ги използвах. Всички бяха любезни с мен — нали не бях последният човек на масата, а стар вълк, заемал това място от самото начало на пътуването! Освен това преминаването през огъня ме бе направило ако не герой, то поне знаменитост.
Никога не влизах в басейна. Не бях никак сигурен как точно е плувал Греъм, ако изобщо е плувал, пък и след „спасяването“ ми не исках да демонстрирам смущаващи ума плувни умения. Освен това, макар вече да бях посвикнал (и донякъде да се наслаждавах) на голотата, която в предишния живот ме шокираше, ентусиазмът ме напускаше при мисълта, че ще се появя гол в компания.
И понеже нищо друго не ми оставаше, прогоних мистерията с гадняра и телохранителите му от съзнанието си.
Същото важеше и за онази най-чудна от всички загадки — кой съм и как съм се озовал тук. Нищо не можеше да се направи, затова най-добре да спра да се тормозя с нея. Като поразмислих, стигнах до извода, че се намирам в същото положение като всяко човешко същество — ние не знаем нито кои сме, нито откъде сме и каква е целта на съществуването ни. Моята дилема просто беше по-свежа, но не и по-различна.
Едно нещо (и може би единственото), което научих в семинарията, беше умението да наблюдавам спокойно вечната загадка на живота, без да се измъчвам от безсилието си да я разреша. Истинските свещеници и проповедници са лишени от утехата на религията и вместо това са принудени да се задоволят с трънения венец на философията. Аз никога не съм имал склонност към метафизика, обаче твърдо съм усвоил правилото да не се тревожа за онова, което е извън контрола ми.
Прекарвах много време в библиотеката или излегнат в някой шезлонг на палубата с книга в ръка и с всеки изминат ден научавах повече за този свят и се чувствах все повече у дома си. Тези щастливи златни дни са отлетели завинаги като детски сън.
И всеки ден Маргрете беше до мен.
Чувствах се като хлапак, попаднал за пръв път във властта на ученическата любов.
Това беше странен роман. Не можехме да говорим за любов. Или поне аз не можех, а тя не го правеше. Всеки ден тя ми прислужваше (както и на останалите пътници)… и се грижеше за мен като майчица (а може би и за останалите? Не мисля… но всъщност откъде да знам?). Отношенията ни бяха близки, но не интимни. Всеки ден, за няколкото мига, докато й „плащах“, че ми е завързала папийонката, аз я чувствах като своя безкрайно нежна и необуздано страстна любима.