Преводачът обясняваше:
— Тръгнете направо към центъра. Не бързайте, но и не се бавете излишно.
Главният жрец заговори, а наставникът ми го слушаше, после допълни:
— Той казва да не тичате, дори ако ви се подпалят ходилата. Може да се спънете и да паднете. Тогава е възможно да не се изправите изобщо. Иска да каже, че може и да загинете. А аз ще ви кажа, че това едва ли ще се случи, освен ако не вдъхнете нажежения въздух. Но сигурно ще бъдете ужасно обгорен. Така че не бързайте и се постарайте да не падате. Сега, виждате ли този плосък камък под вас? Това е първата ви стъпка. Que le bon Dieu vous garde!1 Желая ви успех!
— Благодаря.
Хвърлих поглед през рамо към Всезнайкото, който се хилеше като някой вампир, ако тези изчадия изобщо са способни да се смеят. Махнах му с престорено безгрижие и пристъпих напред.
Бях направил вече три крачки, когато си дадох сметка, че не усещам нищо. После го усетих, но това беше просто страх. Глупав страх и желание да съм в този момент в Пеория. Даже във Филаделфия, но не и сам в тази нажежена пустош. Разстоянието до отсрещния край на трапа ми се виждаше колкото цял градски квартал, ако не и повече. Аз обаче продължавах да се тътря нататък с надеждата, че вцепенението няма да ме доведе до припадък, преди да съм стигнал ръба на ямата.
Почувствах, че се задушавам и открих, че съм сдържал дъха си. Поех дълбоко въздух и веднага съжалих. Над една такава обширна яма се стеле облак от метан и дим, от въглероден двуокис и въглероден окис, и от още нещо, което може да е дъхът на сатаната, но не и кислород. Побързах да издишам поетия въздух и с насълзени очи и пресъхнало гърло се опитах да преценя дали ще мога да стигна края на трапа, без да си поема дъх.
Бог да ми е на помощ! Не виждах края на ямата! Димът се издигаше нагоре и ми пречеше да отворя очи и да фокусирам погледа си. Затова продължих да пристъпвам слепешката напред, като в същото време се мъчех да си спомня словата, които човек произнася на смъртния си одър, за да му опростят греховете и да поеме пътя към към рая.
Може би изобщо нямаше такива думи. Вече не си чувствах краката, коленете ми се прегъваха…
— По-добре ли сте, господин Греъм?
Лежах на тревата и виждах нечий дружелюбен лик, надвесен над мене.
— Май че да — отвърнах. — Какво стана? Преминах ли го?
— Разбира се, че го преминахте. Беше чудесно. Само дето точно накрая изгубихте съзнание. Ние стояхме на ръба и ви измъкнахме преди да паднете. Вие трябва да ми кажете какво стана. Може би сте вдъхнали дима?
— Възможно е. Обгорен ли съм?
— Не. Е, може на левия крак да ви се е надул мехур, но иначе се представихте блестящо. Само този припадък, който сигурно е причинен от дима…
— Предполагам. — Седнах с негова помощ. — Можете ли да ми подадете обувките и чорапите? А къде са се дянали останалите?
— Автобусът замина. Главният жрец премери пулса ви и провери дишането, но не позволи на никой от останалите да ви безпокои. Ако насила събудите някого, докато духът му още блуждае наоколо, духът може да не се върне в тялото му. Той вярва в това и никой не се осмелява да спори с него.
— И аз няма да споря — чувствам се чудесно, отпочинал съм. Само че как ще се върна на кораба?
Петте мили тропически рай биха се сторили скучни на пешеходеца още след първата миля. Особено като се има предвид, че краката ми май бяха малко поотекли, за което впрочем си имаха достатъчно добро извинение.
— Автобусът ще се върне, за да закара местните хора до лодката, с която ще се върнат на острова си, после би могъл да ви откара до вашия кораб. Има обаче по-добро решение. Братовчед ми има автомобил. Той ще ви закара.
— Добре. А колко ще ми вземе?
Такситата в Полинезия са нещо страховито, особено когато зависите изцяло от милосърдието на шофьора, което напълно липсва. Аз обаче прецених, че мога да си позволя да ме оберат най-безцеремонно, тъй като без съмнение щях да изляза с печалба от това весело приключение. Триста долара, без цената на таксито. Взех шапката си.
— А къде ми е портфейлът?
— Портфейлът ви?
— Точно така. Портмонето. Оставих го в шапката. Къде е? Никак не е смешно, парите ми бяха в него. И билетите.
— Парите ли? О! Votre portefeuille2. Извинете, английският ми не е толкова добър. Офицерът от вашия кораб, организаторът, се погрижи за него.
— Много мило от негова страна. Само че как ще платя на братовчед ви? Нямам у себе си нито франк.
Оказа се, че и това е уредено. Водачът от кораба, след като преценил, че загрижеността му за моя портфейл ще ме остави с вързани ръце, платил предварително пътя ми до пристанището. Моят приятел канака ме заведе до колата на братовчед си и ме представи — без особен успех, тъй като познанията на братовчеда по английски се ограничаваха с „О’кей, шефе!“, а името му така си и остана загадка за мен.