Автомобилът представляваше истински триумф на човешката изобретателност, чудо от тел за балиране и юнашко доверие. Потеглихме с пълна скорост към пристанището, като плашехме пилците по пътя и с лекота изпреварвахме новородените козлета. Това не ми правеше никакво впечатление, тъй като все още не можех да се опомня от нещо, което се беше случило точно преди да потеглим. Местните жители чакаха автобусът да се върне. Минахме право през тях или поне се опитахме. Там добре ме нацелуваха. Целуваха ме всички. Вече познавах полинезийския навик да целуват тогава, когато ние просто стискаме ръка, но ми се случваше за пръв път.
Моят местен приятел обясни:
— Вие минахте през техния огън, така че сега сте почетен жител на селото им. Те искат да заколят прасе и да организират празненство във ваша чест.
Опитах се да им се отплатя със също такава любезност, като им обясних, че сега трябва да се върна у дома през голямата вода, но, ако е рекъл Бог, един ден пак ще дойда. Най-сетне успяхме да се измъкнем.
Но не това ме слиса най-силно. Всеки безпристрастен съдник би трябвало да признае, че не съм съвсем неизкушен в житейските дела. Давам си сметка, че има места, където моралът не е на това високо равнище, както в Америка, и непристойното разголване не прави впечатление на никого. Знам, че полинезийските жени са имали навика да се мотаят голи от кръста нагоре, докато цивилизацията не навлязла в живота им. Бях прочел тези глупости в „Нешънъл джиографик“.
Не бях очаквал обаче, че ще го видя с очите си.
Преди да мина през огъня местните бяха облечени точно така, както трябваше да се очаква — с поли от трева, но гърдите на жените бяха прикрити.
Само че когато ме целунаха за добре дошъл и довиждане, не бяха. Искам да кажа, че не се бяха прикрили. Точно като в „Нешънъл джиографик“.
Да си кажа право, аз съм ценител на женската красота. Тези прелестни отличителни белези, видяни в подходяща обстановка, когато светлината е благопристойно приглушена, могат да замаят човека. А какво остава за четиридесет бройки (искам да кажа, чифта) — тогава си направо зашеметен. Видях повече човешки — женски — гърди, отколкото за целия си досегашен живот, поотделно и накуп. Методисткото епископално общество за въздържание и нравственост щеше да бъде стъписано и шокирано.
Ако по някакъв начин бях предупреден какво мога да очаквам, сигурно бих се наслаждавал на това преживяване. То обаче беше съвършено ново и изненадващо, затова ми дойде твърде много. Сега бих могъл да го оценя от дистанцията на времето.
Нашият тропически „Ролс Ройс“ спря със скърцане, за което се наложи да се пуснат в ход ръчната и крачната спирачка и първата скорост. Аз се съвзех от слисването и еуфорията.
— О’кей, шефе! — изрече шофьорът ми.
— Но това не е моят кораб! — възразих аз.
— О’кей, шефе?
— Закарал си ме на друг пристан. Хъм, на вид е същият, но корабът е друг.
Убеден бях в това. Моторният кораб „Конге Кнут“ имаше бели бордове, надстройка и изящен фалшив комин. А този кораб беше почти изцяло червен, с четири широки черни комина. Сигурно беше параход, а не моторен кораб. Също като едно време.
— Не, не!
— О’кей, шефе! Votre vapeur! Voila!3
— Non!
— О’кей, шефе!
Той слезе, заобиколи колата и ми отвори вратата, после ме хвана за ръката и ме дръпна.
Не мога да се оплача от формата си, но неговата ръка беше добила якостта на стомана от плуването, брането на кокосови орехи, тегленето на рибарски мрежи и изхвърлянето на туристи, които не искат да слязат от колата. Измъкнах се навън.
Той се метна на седалката, викна: „О’кей, шефе! Merci bien! Au ’voir!“4 и потегли.
Нямаше какво да се прави — изкачих трапа на странния кораб, за да разбера, ако е възможно, какво е станало с „Конге Кнут“. Когато стъпих на борда, корабният старшина, наблюдаващ трапа, ми отдаде чест и се обърна към мене с думите:
— Добър ден, сър. Господин Греъм, господин Нилсен остави един пакет за вас. Един момент…
Той вдигна капака на писалището си и извади дебел кафяв плик.
— Заповядайте, сър.
На плика беше написано: „А. Л. Греъм, каюта С 109“. Отворих го и намерих вътре доста протрит портфейл.
— Наред ли е всичко, господине?
— Да, благодаря. Ще кажете ли на господин Нилсен, че съм го получил? И му предайте моите благодарности.