— Сега ще тичам да не пропусна вечерята. Ще се върна да ти вържа папийонката.
И изчезна мигновено. Не я видях да тича, но наистина се движеше учудващо бързо.
Признах си, че Маргрете беше права. Ако не бе приготвила всичко, докога ли щях да се чудя кое къде е и как да се оправя? Дори само ризата стигаше да ме обезсърчи напълно — видях, че е от онези, които навличаш презглава, а после я закопчаваш отзад. Досега не бях обличал такава.
Слава на небесата, Греъм поне използваше съвсем обикновен бръснач. До шест и четвърт махнах вече наболата си брада, минах под душа (крайно необходимо беше) и махнах вонята на дим от косата си.
Обувките му паснаха удобно на моите крака, сякаш аз ги бях подносил след изваждането им от кутията. Панталонът малко ме стягаше в кръста — един датски кораб не е най-подходящото място да спазваш диета, а аз пътувах две седмици с другия „Конге Кнут“. Още се борех с проклетата риза, когато Маргрете отвори с нейния ключ.
Веднага ме доближи и каза:
— Стой мирно!
За секунди се справи с копчетата, които не можех да достигна. После закопча ужасната натруфена яка и взе папийонката.
— Обърни се, моля те.
Винаги съм смятал, че в правилното връзване на папийонка има някаква магия. Явно това момиче знаеше подходящото заклинание.
Помогна ми да наглася пояса и да облека сакото, прецени ме с поглед и обяви:
— Така е добре. Много се гордея с тебе. На вечеря момичетата изобщо не говориха за друго. Жалко, че не бях там да те видя. Ти си извънредно смел мъж.
— Не смел, а глупав. Отворих си устата в момент, когато трябваше да си прехапя езика.
— Не, смел си. Сега ще вървя, че оставих Кристина да ми пази черешовия сладкиш. Ако се позабавя още малко, някой непременно ще го излапа.
— Добре, бягай. Безкрайно съм ти благодарен! Побързай да спасиш онзи сладкиш.
— Няма ли да ми се отблагодариш истински?
— А… каква да бъде отплатата?
— Не ме дразни!
Доближи ме с още една стъпка и вдигна лице към мене. Не съм кой знае какъв познавач на момичетата (а и кой ли може да се похвали с това?), но е невъзможно да разбереш погрешно някои безмълвни знаци. Прихванах Маргрете за раменете, целунах я и по двете бузи, почаках колкото да се уверя, че не е изненадана или недоволна, и добавих още една целувка където трябваше. Устните й бяха сочни и топли.
— Нали за това си мислеше?
— Да, естествено. Но можеш да целуваш много по-хубаво. Вече знам.
Тя се нацупи сърдито и сведе очи.
— Ами подготви се за изпитанието, щом е така…
Вярно е — мога да целувам много по-хубаво. По-точно казано, можех след края на тази целувка. Оставих Маргрете да ме води по този път, но участвах от все сърце… и през следващите две минути научих повече за това изкуство, отколкото през целия си досегашен живот.
В ушите ми бучеше океански прибой.
Когато разделихме лицата си, тя остана още за миг в прегръдката ми и ме погледна необичайно сериозно.
— Алек — промълви тихичко, — това беше най-чудесната ни целувка. Божичко… А сега е крайно време да изчезвам, иначе ти ще закъснееш за вечеря.
Изплъзна се от ръцете ми и излезе бързо, както правеше всичко.
А аз застанах пред огледалото и се взрях в отражението си. Никакво клеймо или белег. А бях уверен, че такава целувка трябва да личи.
Що за човек е този Греъм? Можех да нося дрехите му… но можех ли да си позволя и тези отношения с неговата любовница? А дали отношенията им бяха такива? Кой знае… Развратник ли е той, женкар ли е? Или се намесвах неуместно в съвсем невинна, макар и малко недискретна, романтична история?
Как човек да мине обратно през огнен трап?
И исках ли да направя това?
Назад към кърмата до централния коридор, после се спускате две палуби надолу и пак към кърмата — така беше според схемата в брошурката за кораба.
Изобщо не се обърках. На вратата на трапезарията стоеше мъж в почти еднакво облекло с моето, само че голямата папка с менюто под мишницата му показваше, че трябва да е главният келнер, тоест салонният управител. Потвърди догадката със своята широка професионална усмивка.
— Добър вечер, господин Греъм.
Аз се позапънах.
— Добър вечер. Какви са тези приказки, че трябвало да седна другаде днес?
(Ако хванете бика за рогата, поне ще го изненадате до стъписване.)
— О, не е за постоянно, сър. Утре пак ще бъдете на четиринадесета маса. Но тази вечер капитанът ви кани да се настаните на неговата маса. Ако бъдете така добър да ме последвате…