— Да, назад към сградата на полицията. Съжалявам. Ако беше способен да поставиш благото на системата над своята собствена егоистична…
— Спести си опяването — каза й Андертън. — Ще върна кораба. Но няма да те слушам как защитаваш линия на поведение, чужда на който и да било интелигентен човек.
Устните на Лиза се свиха в тънка, безкръвна линия. Държейки здраво пистолета, тя седеше с лице към него, а очите й внимателно го следяха, докато той извърташе кораба в широка дъга. Няколко незакрепени предмета издрънчаха в задното отделение, когато малкият съд рязко се наклони и едното му крило царствено се издигна, за да се насочи право нагоре.
И Андертън, и жена му бяха придържани от предпазните метални скоби на седалките им. Но това не се отнасяше за третия пътник.
С ъгълчето на окото си Андертън зърна рязко движение. В същото време до него стигна и звукът от дращенето на едър мъж, който внезапно бе загубил равновесие и след миг се блъсна в подсилената стена на кораба. Следващите събития протекоха бързо. Флеминг светкавично се надигна на крака, олюляващ се и бдителен, едната му ръка замахна към пистолета на жената. Андертън беше прекалено изумен, за да извика. Лиза се обърна, видя мъжа и изпищя. Флеминг изби пистолета от ръката й и той падна с дрънчене на пода.
Сумтейки, Флеминг я отблъсна встрани и взе оръжието.
— Съжалявам — каза той запъхтяно, изправяйки се доколкото му бе възможно в ниската кабина. — Мислех, че би могла да каже още нещо. Затова изчаках.
— Бил си тук, когато… — започна Андертън — и спря. Беше очевидно, че Флеминг и хората му са го държали под наблюдение. Съществуването на кораба на Лиза е било надлежно отбелязано и докато Лиза е обмисляла дали ще е разумно да му помогне да се измъкне, Флеминг се бе промъкнал в багажното отделение.
— Може би — каза Флеминг — ще е най-добре да ми дадеш онази ролка. — Влажните му, непохватни пръсти посегнаха за нея. — Прав си: Уитуър щеше да я разтопи на мига.
— И Каплан също ли? — попита вцепенено Андертън, все още зашеметен от появяването на мъжа.
— Каплан работи заедно с Уитуър. Затова името му се появи на петия ред на картата. Не можем да определим кой от тях е действителният шеф. Може би никой. — Флеминг захвърли дребния пистолет и извади собственото си мощно военно оръжие. — Постъпи изключително глупаво, като тръгна с тази жена. Казах ти, че тя е в дъното на всичко.
— Не мога да повярвам — възпротиви се Андертън. — Ако тя…
— Ама че си тъп. Този кораб бе подготвен по нареждане на Уитуър. Искаха да те изкарат от сградата, за да не можем да стигнем до теб. Останал сам, без нашата помощ, ти не би имал никакви шансове.
Странно изражение премина по ужасеното лице на Лиза.
— Не е вярно — прошепна тя. — Уитуър никога не е виждал този кораб. Щях да надзиравам…
— За малко да успеете — прекъсна я Флеминг безжалостно. — Ще сме големи късметлии, ако някоя полицейска патрулка не ни виси на опашката. Нямах време да проверя. — Докато говореше, той приклекна точно зад седалката на жената. — Първо трябва да се отървем от нея. След това ще се наложи да те измъкнем от района. Пейдж е разказал на Уитуър за новата ти самоличност и можеш да си сигурен, че вече всички са уведомени.
Все още присвит, Флеминг сграбчи Лиза. Като подхвърли тежкия си пистолет на Андертън, той с професионална ловкост изви брадичката й, докато не притисна слепоочието й към седалката. Лиза задращи бясно по него. Тънък, ужасен стон се надигна в гърлото й. Без да й обръща внимание, Флеминг сключи едрите си ръце около врата й и започна неумолимо да стиска.
— Без рани от куршум — обясни той, дишайки тежко. — Тя ще падне от кораба — обикновен инцидент. Такива работи стават непрекъснато. Но в този случай вратът й ще бъде прекършен предварително.
Изглеждаше странно, че Андертън изчака толкова дълго. Дебелите пръсти на Флеминг вече се бяха впили дълбоко в бледата плът на жената, когато той надигна тежкия пистолет и го стовари върху тила му. Чудовищните длани се отпуснаха. Главата на Флеминг се олюля и клюмна напред и мъжът се свлече край стената на кораба. Започна отново да се надига, правейки вяли опити да се съвземе, но Андертън го цапардоса пак, този път над лявото око. Той падна и замря неподвижно.
Борейки се за глътка въздух, Лиза остана за миг свита, тялото й се клатушкаше напред-назад. След това постепенно цветът изби отново на лицето й.
— Можеш ли да поемеш управлението? — попита Андертън настоятелно, като я разтърси.
— Мисля, че да. — Почти механично тя посегна към волана. — Ще се оправя. Не се тревожи за мен.