— Какво има? Виждам, че нещо не е наред.
— Не — отговори бавно Андертън, все още дълбоко замислен. — Не бих казал, че не е наред. — Някакъв звук долетя до ушите му. Той пристъпи към прозореца и надникна навън.
Улицата бе претъпкана с народ. По централното платно се движеха в четири колони униформени войници. Пушки, шлемове… маршируващи войници в своите стари похабени униформи, носещи скъпоценните вимпели на АЗФС, които плющяха в студения следобеден вятър.
— Армейски митинг — обяви Уитуър мрачно. — Сгреших. Те няма да търсят сделка с нас. И защо им е? Каплан ще го огласи публично.
Андертън не беше изненадан.
— Ще прочете специалния доклад?
— Очевидно. Ще поискат Сенатът да ни разпусне и те да поемат нашите функции. Ще твърдят, че арестуваме невинни хора — нощни полицейски акции и такива неща. Управление чрез терор.
— Предполагаш, че Сенатът ще се поддаде?
Уитуър се поколеба.
— Не искам да правя предположения.
— Тогава аз ще направя — каза Андертън. — Той ще се поддаде. Тази работа навън съвпада с онова, което научих в подземието. Ние сме поставени натясно и разполагаме само с една възможност за действие. И трябва да я използваме, независимо дали ни харесва или не. — В очите му имаше стоманен блясък.
Неспокойно Уитуър попита:
— И каква е тя?
— След като ти кажа, ще се чудиш защо сам не си се сетил. Съвсем очевидно е, просто трябва да осъществя доклада, който беше обнародван. Трябва да убия Каплан. Това е единственият начин да им попречим да ни дискредитират.
— Но — каза удивен Уитуър — преобладаващият доклад беше обезсилен.
— Мога да го направя — осведоми го Андертън, — но ще ми струва скъпо. Запознат ли си със законите, касаещи убийство първа степен?
— Доживотен затвор.
— Най-малко. Вероятно ще можеш да използваш някои връзки, за да го намалиш до заточение. Биха могли да ме изпратят на някоя от колониалните планети, на добрата стара граница.
— Това ли… предпочиташ?
— По дяволите, не — каза искрено Андертън. — Но ще е по-малката от двете злини. И трябва да бъде направено.
— Не виждам как можеш да убиеш Каплан.
Андертън извади мощния военен пистолет, който му бе дал Флеминг.
— Ще използвам това.
— Няма ли да те спрат?
— Защо да ме спират? Те разполагат със специалния доклад, в който пише, че съм си променил решението.
— Значи специалният доклад не е верен?
— Напротив — каза Андертън, — съвсем верен е. Но аз все пак ще убия Каплан.
IX
Никога не беше убивал човек. Дори никога не бе виждал как убиват човек. А беше работил като полицейски комисар в продължение на трийсет години. За днешното поколение предумишленото убийство бе отживелица. То просто не се случваше.
Полицейска кола го откара на една пресечка от армейския митинг. Там, в сенките на задната седалка той щателно провери пистолета, който бе получил от Флеминг. Изглеждаше в ред. Всъщност, нямаше никакво съмнение в крайния изход. Андертън беше абсолютно сигурен какво ще се случи през следващия половин час. Като сглоби отново пистолета, той отвори вратата на паркираната кола и предпазливо излезе.
Никой не му обърна ни най-малко внимание. Кипящите маси народ напираха жадно напред, опитвайки се да се приближат достатъчно, за да могат да чуват. Преобладаваха армейските униформи, а по периметъра на разчистената площ бяха наредени танкове и големи оръдия — страховито въоръжение, което все още се произвеждаше.
Армията бе издигнала метален подиум с водещи нагоре към него стълби. Зад подиума висеше огромен флаг на АЗФС, символ на обединените сили, които се бяха сражавали във войната. По някаква странна прищявка на историята Лигата на Ветераните на АЗФС включваше и офицери от противниковата страна. Но генералът си е генерал, а дребните различия бяха избледнели през отминалите години.
Първият ред столове бе зает от висшите офицери от командването на АЗФС. Зад тях се намираха младшите офицери. Знамената на полковете трептяха в пъстро многообразие от цветове и символи. Всъщност събитието бе приело вид на празнично шествие. На самия подиум седяха начумерени сановници от Лигата на Ветераните, всички напрегнати в очакване. По краищата, почти незабележими, стояха няколко полицейски екипа, уж за да пазят ред. Всъщност това бяха осведомители, които наблюдаваха. Ако се пазеше някакъв ред, той бе поддържан от армията.