— Много хора са били арестувани и затворени благодарение на така наречения «предпазен модел» на служба «Предпрестъпност» — продължи генерал Каплан, а гласът му набираше чувство и сила. — Обвинени не за нещо, което са направили, а за нещо, което ще направят. Уверяваха ни, че тези хора, ако останат на свобода, в някой бъдещ момент ще извършат престъпления.
Но не може да съществува сигурно познание за бъдещето. Веднага щом бъде получена провидската информация, тя сама се обезсилва. Твърдението, че този човек ще извърши престъпление в бъдещето, е парадоксално. Самото притежаване на тази информация я прави невярна. Във всички случаи без изключение докладът на тримата полицейски провидци е правил собствените им данни невалидни. Дори да не бяха извършвани арести, пак нямаше да има престъпления.
Андертън слушаше лениво, почти без да чува думите. Тълпата обаче попиваше всичко с жив интерес. Сега генерал Каплан излагаше резюме на специалния доклад. Обясни какво представлява и как се е получил. Андертън измъкна от джоба на палтото пистолета и го постави в скута си. Каплан вече оставяше настрани специалния доклад, провидския материал, получен от «Джери». Тънките му, костеливи пръсти посегнаха за резюмето първо на «Дона», а после на «Майк».
— А това е оригиналният преобладаващ доклад — обясни той. — Твърдението на първите двама провидци, че Андертън ще извърши убийство. Материалът, който автоматично бе обезсилен. Ще ви го прочета. — Той извади със замах своите очила без рамки, нагласи ги върху носа си и започна бавно да чете.
На лицето му се появи странно изражение. Каплан спря, заекна и после внезапно млъкна. Листовете се изплъзнаха от ръцете му. Като притиснато в ъгъла животно той се завъртя, присви се и хукна да бяга.
За миг изкривеното му лице се мерна пред Андертън. Вече станал, Андертън надигна пистолета, пристъпи бързо напред и стреля. Заплетен в редиците крака, протегнати от изпълващите трибуната столове, Каплан нададе един-единствен тънък писък на агония и ужас. Залитна и рухна надолу от трибуната като простреляна птица, размахвайки ръце, преди да се стовари на земята. Андертън пристъпи към перилото, но всичко вече бе свършило.
Каплан бе мъртъв, както твърдеше преобладаващият доклад. Мършавият му гръден кош се бе превърнал в тъмна димяща дупка, от която се ронеше пепел, докато тялото лежеше, потръпвайки. Обхванат от гадене, Андертън се извърна и закрачи бързо между надигащите се фигури на зашеметени армейски офицери. Пистолетът, който все още стискаше, гарантираше, че няма да му се пречкат. Той скочи от трибуната и се вряза в хаотичната маса хора в подножието й. Поразени, ужасени, те се блъскаха да видят какво е станало. Инцидентът, случил се пред очите им, беше непонятен. Щеше да отнеме време, докато разбирането замести слепия ужас.
На излизане от тълпата Андертън бе спрян от чакащите го полицаи.
— Имаш късмет, че се измъкна — прошепна му един от тях, докато колата пълзеше внимателно напред.
— Предполагам, че е така — отвърна отнесено Андертън. Той се облегна и опита да се успокои. Беше замаян и го тресеше. После рязко се наведе напред и започна бурно да повръща.
— Бедният човек — промърмори съчувствено един от полицаите.
През мъглата от страдание и гадене, Андертън не разбра дали има предвид Каплан или него.
Четирима плещести полицаи помогнаха на Лиза и Джон Андертън да съберат багажа и да натоварят имуществото си. За петдесет години бившият полицейски комисар бе натрупал огромно количество материални блага. Мрачен и замислен, той стоеше и наблюдаваше процесията от сандъци, отправящи се към чакащите камиони.
С камионите щяха да отидат директно на космодрума — а оттам на Кентавър X с междусистемен транспортен кораб. Дълго пътуване за стар човек. Но на него нямаше да му се налага да се връща.
— Предпоследният сандък е готов — обяви Лиза, погълната изцяло от работата. В пуловер и спортни панталони, тя обикаляше из голите стаи, правейки последна проверка. — Предполагам, че няма да можем да използваме тези нови атронически уреди. На Кендесет още използват електричество.
— Надявам се, че това не те тревожи прекалено — каза Андертън.
— Ще свикнем — отвърна Лиза и го дари с бегла усмивка. — Нали?
— Надявам се. Значи си сигурна, че няма да съжаляваш. Ако мислех, че…
— Няма да съжалявам — увери го Лиза. — А сега защо не ми помогнеш с този сандък?
Тъкмо когато се качваха на водещия камион, се появи Уитуър с патрулна кола. Той изскочи и забърза към тях, а лицето му изглеждаше странно измъчено.