— Не — съгласи се бързо Лиза. — Не съм. Ти не си я разгледал достатъчно подробно, скъпи. Върху нея не стои името на Ед Уитуър.
Изпълнен с недоверие, Андертън взе картата от нея.
— Никой не твърди, че ще убиеш Ед Уитуър — продължи бързо Лиза с тънък, несигурен гласец. — Картата трябва да е истинска, разбираш ли? И няма нищо общо с Ед. Той не плете заговори срещу теб, нито пък някой друг.
Твърде объркан, за да отговори, Андертън стоеше, изучавайки картата. Тя беше права. Ед Уитуър не бе записан като жертва. На петия ред машината отчетливо беше напечатала едно друго име.
Той сковано прибра картата в джоба си. Никога през живота си не бе чувал за този човек.
III
Къщата бе студена и безлюдна и Андертън почти незабавно се зае с приготовленията за своето отпътуване. Докато събираше багажа, безумни мисли се стрелкаха през съзнанието му.
Възможно беше да греши за Уитуър — но как можеше да е сигурен? Във всеки случай конспирацията срещу него бе далеч по-сложна, отколкото си мислеше. В цялостната картина Уитуър можеше да е само незначителна марионетка, движена от някой друг — от някоя далечна, неясна фигура, само смътно мержелееща се на заден фон.
Беше грешка, че показа картата на Лиза. Без съмнение тя щеше да я опише подробно на Уитуър. Андертън никога нямаше да се измъкне от Земята, нямаше да има шанс да разбере какъв би бил животът на някоя планета по границата.
Докато бе зает с тези си мисли, зад него изскърца дъска. Той се извъртя от леглото, стиснал едно износено скиорско яке, за да се озове срещу дулото на сиво-синкав А-пистолет.
— Не ви отне много време — каза Андертън, взирайки се с горчивина в набития мъж със стиснати устни, облечен в кафяв шинел, който държеше оръжието в облечената си в ръкавица ръка. — Тя изобщо ли не се поколеба?
Лицето на натрапника остана безизразно.
— Не знам за какво говорите — каза той. — Елате с мен.
Стреснат, Андертън остави якето.
— Вие не сте ли от моята агенция? Не сте ли полицай?
Въпреки изненаданите му протести той беше изблъскан от къщата към една чакаща лимузина. Незабавно трима тежко въоръжени мъже го обградиха. Вратата се затръшна и колата се устреми по шосето навън от града. Безстрастни и сдържани, лицата около него се поклащаха от движението на ускоряващия се автомобил, докато мрачните поля прелитаха покрай тях.
Андертън все още напразно се опитваше да схване смисъла на ставащото, когато колата стигна до изровен черен път, сви по него и се спусна в тъмен подземен гараж. Някой изрева заповед. Тежката метална врата се спусна със стържене и над тях замъждукаха светлини. Шофьорът изключи двигателя.
— Ще съжалявате за това — предупреди ги Андертън с пресипнал глас, докато го извличаха от колата. — Осъзнавате ли кой съм аз?
— Осъзнаваме — каза мъжът в кафявия шинел.
Под дулото на пистолета Андертън бе поведен нагоре по стълбите, от влажната тишина на гаража към покрит с дебели килими коридор. Очевидно се намираше в луксозна частна резиденция, построена в опустошената от войната провинция. В далечния край на коридора той различи стая — кабинет, чиито стени бяха покрити с книжни лавици, обзаведен просто, но с вкус. В кръга от светлина, хвърлян от лампата, с лице отчасти скрито в сенките, седеше и го чакаше един напълно непознат мъж.
Когато Андертън се приближи, мъжът нервно постави на носа си чифт очила без рамки, захлопна калъфа им и навлажни сухите си устни. Беше възрастен, може би на седемдесет или повече години, а под мишница държеше тънко сребърно бастунче. Фигурата му бе слаба и жилава, а позата — странно скована. Малкото коса, която имаше, бе сиво-кафява — грижливо пригладен ореол с неутрален цвят над бледия, костелив череп. Само очите му изглеждаха наистина живи.
— Това ли е Андертън? — запита той кисело, обръщайки се към мъжа в кафявия шинел. — Откъде го прибрахте?
— От дома му — отвърна другият. — Събираше си багажа — както и очаквахме.
Мъжът зад бюрото видимо трепна.
— Събирал си багажа. — Той свали очилата и рязко ги прибра в калъфа. — Слушай — рече безцеремонно на Андертън, — какво ти става? Да не си безнадеждно луд? Как можеш да убиеш човек, когото никога не си виждал?
Старецът, внезапно осъзна Андертън, беше Леополд Каплан.
— Първо аз искам да ви попитам нещо — контрира бързо Андертън. — Осъзнавате ли какво правите? Аз съм полицейски комисар. Мога да ви затворя за двайсет години.
Щеше да продължи, но връхлетялото го внезапно удивление го накара да спре.