IV
Студен, ситен дъжд се сипеше по паважа, докато колата се движеше по тъмните улици на Ню Йорк към сградата на полицията.
— Влез му в положението — каза един от мъжете на Андертън. — На негово място ти щеше да действаш също толкова решително.
Начумерен и сърдит, Андертън се взираше право напред.
— Както и да е — продължи мъжът, — ти си само един от многото. Хиляди хора отиват в онзи затворнически лагер. Няма да си самотен. Всъщност, може и да не искаш да си тръгваш.
Андертън безпомощно наблюдаваше пешеходците, бързащи по мокрите от дъжда тротоари. Не изпитваше силни емоции, само надигаща се умора. Унило хвърли поглед към номерата на уличните табелки. Приближаваха полицейския участък.
— Изглежда Уитуър знае как да се възползва от всяка възможност — отбеляза разговорливо един от мъжете. — Виждал ли си го някога?
— За кратко — отвърна Андертън.
— Искал е да ти вземе работата — и те е натопил. Сигурен ли си в това?
Андертън изкриви лице в гримаса.
— Какво значение има?
— Просто бях любопитен. — Мъжът го изгледа апатично. — Значи ти си бившият полицейски комисар. Хората в лагера ще се зарадват да те видят. Сигурно те помнят.
— Без съмнение — съгласи се Андертън.
— Уитуър определено не си губи времето. Каплан е късметлия, че «Предпрестъпност» се управлява от такъв способен ръководител. — Мъжът изгледа Андертън почти умоляващо. — Ти наистина си убеден, че е заговор, а?
— Разбира се.
— Не би пипнал и косъм от главата на Каплан? За първи път в историята «Предпрестъпност» греши? Невинен човек е набеден несправедливо от една от онези карти. Може би е имало и други невинни — нали?
— Напълно е възможно — призна Андертън равнодушно.
— Може би цялата система ще рухне. Ти със сигурност няма да извършиш убийство — а може би никой от тях не би го направил? Затова ли каза на Каплан, че искаш да останеш на свобода? Надяваше се да докажеш, че системата греши? Мога да те изслушам, ако ти се говори за това.
Друг мъж се приведе към него и попита:
— Между нас да си остане, наистина ли има нещо вярно в това за заговора? Наистина ли са те натопили?
Андертън въздъхна. В момента и самият той не бе сигурен. Може би беше впримчен в един затворен, безцелен времеви кръг без смисъл и без начало. Всъщност, бе почти готов да приеме, че е станал жертва на невротична фантазия, предизвикана от умора и раздухана от нарастващата му несигурност. Бе готов да се предаде без съпротива. Огромният товар на изтощението легна отгоре му. Той се бореше срещу невъзможното — и всички карти бяха срещу него.
Острият писък на гуми го събуди от апатията. Шофьорът бясно се бореше да запази контрол върху колата, напъвайки докрай кормилото и блъскайки по спирачките, защото един масивен камион за хляб бе изскочил от мъглата и пресичаше напряко платното пред тях. Ако вместо това бе дал газ, можеше и да се спаси. Но той осъзна грешката си прекалено късно. Колата поднесе, наклони се, поколеба се за един кратък миг, след което се вряза челно в камиона за хляб.
Седалката под Андертън се надигна и го запрати с лице срещу вратата. Внезапна, непоносима болка избухна в мозъка му и той остана да лежи пъшкайки, като се опитваше вяло да се изправи на крака. Отнякъде слабо се донасяше пращенето на огън, късче съскащо сияние премигваше сред кълбетата мъгла, процеждащи се в смачкания корпус на колата.
Чифт ръце се протегнаха към него отвън. До него бавно достигна осъзнаването, че го измъкват през дупката, която преди беше врата. Една тежка подложка от седалка беше избутана безцеремонно встрани и изведнъж той се озова на крака, облегнат тежко на една тъмна фигура, която го поведе към сенките на близката тясна уличка. В далечината завиха полицейски сирени.
— Ще оживееш — изстърга в ухото му нисък напрегнат глас. Беше глас, който не бе чувал преди, непознат и остър като дъжда, който пръскаше в лицето му. — Чуваш ли какво ти казвам?
— Да — потвърди Андертън. Подръпна безцелно разкъсания ръкав на ризата си. Порязаната му буза започваше да тупти. Объркан, той се опита да се ориентира. — Ти не си…
— Спри да говориш и слушай. — Мъжът беше набит, почти дебел. Едрите му ръце държаха Андертън подпрян на мократа тухлена стена на сградата, извън обсега на дъжда и проблясващата светлина на горящата кола. — Трябваше да го направим по този начин — каза той. — Това беше единствената възможност. Нямахме много време. Мислехме, че Каплан ще те задържи по-дълго в дома си.