— Кой си ти? — успя да изрече Андертън.
Мокрото, набраздено от дъжда лице се изкриви в нерадостна усмивка.
— Казвам се Флеминг. Пак ще се видим. Имаме около пет секунди, преди полицията да се появи. След това отново се връщаме на изходна позиция. — Андертън усети, че набутват в ръцете му плосък пакет. — Тук има достатъчно мангизи, за да се измъкнеш. Плюс пълен комплект документи. Ще се свързваме с теб от време на време. — Усмивката на мъжа се разшири и премина в нервен кикот. — Докато докажеш правотата си.
Андертън примигна.
— Значи наистина е постановка?
— Разбира се. — Мъжът остро изруга. — Не ми казвай, че са те накарали да им повярваш!
— Мислех… — На Андертън му бе трудно да говори. Един от предните му зъби изглежда се клатеше. — Неприязънта към Уитуър… изместен, жена ми и по-млад мъж, естественото негодувание…
— Не се залъгвай — каза другият. — Не си толкова глупав. Цялата тази работа е внимателно изпипана. Те контролираха нещата през цялото време. Картата бе нагласена да изскочи в деня, когато се появи Уитуър. Първата част вече премина според техния план. Уитуър е комисар, а ти си преследван престъпник.
— Кой стои зад това?
— Жена ти.
Главата на Андертън се замая.
— Сигурен ли си?
Мъжът се изсмя.
— Можеш да заложиш живота си. — Озърна се бързо. — Ето я и полицията. Тръгни по тази уличка. Хвани автобус, иди в бедняшките квартали, наеми си стая и си вземи дебела купчина списания за запълване на времето. Купи си други дрехи… Достатъчно си умен, за да се грижиш за себе си. Не се опитвай да напуснеш Земята. Наблюдават целия вътрешносистемен транспорт. Ако успееш да се покриеш за следващите седем дни, си спасен.
— Кой си ти? — попита Андертън.
Флеминг го пусна. Предпазливо се приближи до ъгъла на уличката и надникна иззад него. Първата полицейска кола се бе появила на мокрия паваж. Двигателят й бръмчеше металически, докато тя с подозрение пълзеше към тлеещите останки, представлявали доскоро колата на Каплан. Мъжете сред ламарините вяло се размърдаха и започнаха да се измъкват мъчително през плетеницата от стомана и пластмаса навън под студения дъжд.
— Мисли за нас като за защитна организация — каза тихо Флеминг, а закръгленото му, безизразно лице блестеше от влагата. — Нещо като полицейска част, която наблюдава полицията. За да сме сигурни — добави той, — че всичко върви както трябва.
Едрата му ръка се стрелна напред. Андертън политна, блъснат назад, и почти падна в сенките, сред влажните боклуци, покрили земята.
— Тръгвай — каза остро Флеминг. — И не губи пакета. — Докато Андертън залиташе опипом към далечния край на уличката, до него стигнаха последните думи на мъжа: — Разгледай внимателно съдържанието му и може би все пак ще оцелееш.
V
Картите за самоличност го описваха като Ърнест Темпъл, безработен електротехник, получаващ ежеседмична социална помощ от щата Ню Йорк, с жена и четири деца в Бъфало и по-малко от сто долара в банковата си сметка. Една покрита с петна от пот зелена карта му даваше разрешение да пътува и да няма постоянен адрес. Човек, който търси работа, трябваше да пътува. Можеше да му се наложи да измине дълъг път.
Докато се возеше през града в почти празния автобус, Андертън разучи описанието на Ърнест Темпъл. Очевидно картите бяха изработени специално за него, защото всички мерки съвпадаха. Малко по-късно той се замисли за отпечатъците от пръсти и модела на мозъчните вълни. Те едва ли щяха да издържат на сравнение. Тази пачка карти щеше да го прекара само през най-повърхностна проверка.
Но все пак беше нещо. А с картите за самоличност имаше и десет хиляди долара в банкноти. Той прибра парите и картите по джобовете си, след това се зае със спретнато напечатаното съобщение, в което те бяха увити.
В началото не разбра нищо от него. Дълго време го изучаваше озадачено.
«Съществуването на мнозинство логично предполага наличието на съответно малцинство.»
Автобусът навлезе в обширните бедняшки квартали — километри запусната земя, изпълнена с евтини хотели и паянтови жилища, изникнали след масовото опустошение на войната. Той забави ход и спря, и Андертън се изправи. Няколко пасажери лениво изгледаха срязаната му буза и разпокъсаните дрехи. Без да им обръща внимание, той слезе на мокрия от дъжда тротоар.