— Но те не са различни — продължи Уилиямс 4. — Те са като нас, роботите, слизащи от поточната линия. Особено след като вълците привършат с тях. А после аз трябва да изпращам писмата и личните им вещи на техните близки на Земята.
— Знам — отвърна Морисън. — Но някои успяват, нали?
— Разбира се — съгласи се роботът. — Виждал съм мъже да успяват един, два, три пъти. Всеки път намираха богатството. А после, опитвайки за четвърти път, умираха.
— Аз няма да правя така — каза Морисън. — Аз искам само веднъж да намеря богатството. После ще си ида и ще си купя подводна ферма на Земята.
Роботът вдигна рамене.
— Аз пък изпитвам ужас от солената вода. Но всеки си е башка луд. Късмет, млади човече.
Роботът огледа внимателно Морисън, вероятно, за да прецени какви лични вещи притежава. После се върна във въздушния вихър и след миг си беше отишъл. След още миг и вихърът изчезна.
Морисън седна да прочете писмата си. Първото беше от брокера му Макс Крендъл. Той му пишеше за депресията във Венерасборг и намекваше, че ако някой от златотърсачите му не открие нещо наистина ценно, може и да банкрутира.
Второто писмо беше от венерианската телефонна компания. То напомняше на Морисън, че дължи двеста и десет долара и осем цента за двумесечно телефонно обслужване. И че ако той не изпрати сумата веднага, телефонната му линия ще бъде прекъсната.
Последното писмо бе чак от Земята, от Джейни. То бе пълно с новини за братовчедите му, лелите и чичовците. Тя му пишеше, че е оглеждала няколко морски ферми в Атлантическия океан и че била открила една прекрасна, близо до Мартиника, в Карибско море. Молеше го да се откаже от златотърсачеството, ако му се струва твърде опасно, тъй като двамата можели да намерят и други начини да си купят фермата. Изпращаше му поздрави, пишеше, че много го обича и предварително му честитеше рождения ден.
— Рожден ден ли? — запита се Морисън. — Чакай да видим. Днес е двадесет и трети юли. Не, двадесет и четвърти. А моят рожден ден е на първи август. Благодаря ти, че си си спомнила, Джейни.
Тази нощ той сънува Земята и синята шир на Атлантическия океан. Но призори, когато горещината на Венера стана нетърпима, той установи, че сънува километрова редица озъбени пясъчни вълци и специалитет „Златотърсач“.
Скалите бяха заменени от пясък, когато Морисън си пробиваше път по дъното на отдавна изчезнало езеро. После пак имаше скали, извити и нацепени на хиляди криви парчета. Червени, жълти и кафяви цветове плуваха пред очите му. В цялата пустиня нямаше и едно зелено петънце.
Той продължи пътя си из каменните лабиринти на вътрешната пустиня, а вълците го следваха отдалеч от двете му страни.
Морисън не им обръщаше внимание. Умът му бе напълно зает с преодоляването на препятствията от начупени камъни, които му препречваха пътя на юг.
На единадесетия ден след като бе изоставил пясъкомобила си, следите бяха вече доста богати и можеха да се промиват. Пясъчните вълци продължаваха да го следват, а водата му бе на привършване. Още един ден ходене щеше да го довърши.
Морисън се замисли за момент, после извади телефона си и се обади на обществената служба във Венерасборг.
Видеоекранът показа сериозна, строго облечена жена, със стоманеносива коса.
— Обществена служба — каза тя. — С какво можем да ви услужим?
— Здрасти — весело я поздрави Морисън. — Как е времето във Венерасборг?
— Горещо — отвърна жената. — А при вас как е?
— Даже не съм забелязал — каза усмихнат Морисън. — Нямам време да гледам времето, докато си броя богатствата.
— Намерил сте злато? — попита жената и изражението й поомекна.
— Разбира се — отвърна Морисън. — Но не казвайте засега на никого. Още не съм изпратил молбата за узаконяване на района. Мисля, че няма да е зле да напълня отново тези.
Като се усмихваше доволно, той вдигна бидоните си за вода. Понякога се получаваше. Понякога, ако човек се покажеше достатъчно уверен, обществената служба можеше да му напълни бидоните, без да проверява сметката му. Вярно, че беше злоупотреба, но той сега нямаше време за любезности.
— Предполагам, че сметката ви е в ред? — попита жената.
— Разбира се — отвърна Морисън и почувства как усмивката му става изкуствена. — Казвам се Том Морисън. Можете просто да проверите…
— О, лично аз не го правя — каза жената. — Дръжте здраво този бидон. Започваме.
Стиснал бидона с двете си ръце, Морисън наблюдаваше как водата се портираше в него от четири хиляди мили далечина. Тя се появи като тънка кристална струя над отвора на бидона. Струята потече вътре с прекрасен бълбукащ звук. Докато я гледаше, Морисън усети как изсъхналата му уста започва да отделя слюнки.