И тогава водата спря.
— Какво има? — попита Морисън.
Видеоекранът беше празен. После се появи тясното лице на някакъв мъж. Той седеше зад голямо бюро, а пред него имаше табела с надпис „Милтън П. Рийди, вицепрезидент по финансовите въпроси“.
— Господин Морисън — заговори Рийди. — Вашата сметка е изчерпана. Вие сте получили вода, без да имате право. Това е криминално престъпление.
— Ще си платя водата — каза Морисън.
— Кога?
— Щом се върна във Венерасборг.
— С какво предлагате да платите? — попита Рийди.
— Със самородно злато — отвърна Морисън. — Погледнете наоколо, господин Рийди. Следите са невероятно богати! По-богати отколкото, когато Кърк регистрира мината си! След някой и друг ден аз ще стигна до жилата…
— Така си мисли всеки златотърсач — каза господин Рийди. — Всеки златотърсач на Венера се намира само на ден път от златото си. И всички очакват кредит от обществената служба.
— Но в този случай…
— Обществената служба не е благотворителна организация — продължи строго господин Рийди. — Нейният характер не позволява кредитиране. Венера е граничен район, господин Морисън. Преден граничен район. Всяка вещ на Венера трябва да бъде внасяна от Земята на невероятно висока цена. Ние наистина си имаме вода, но намирането, а после портирането й е невероятно скъп процес. Нашата фирма, както всяка от останалите фирми на Венера, по необходимост работи с невероятно нисък процент печалба, без който не би могла да се развива. Затова на Венера не може да се работи на кредит.
— Знам това — отговори Морисън. — Но пак ви казвам, че са ми необходими само един-два дни…
— Абсолютно невъзможно. Според правилника ние сега вече не би трябвало да ви оказваме и никаква помощ. Трябваше още преди седмица да съобщите, че сте банкрутирали. Когато ви се е счупил пясъкомобила. Но вие не сте го направили. И ние бихме били напълно прави, ако ви оставим на произвола на съдбата. Разбирате ли какво ви казвам?
— Да, естествено — едва отвърна Морисън.
— Въпреки това, компанията ни реши да ви направи една отстъпка. Ако се върнете веднага, ние ще ви доставяме вода по обратния път.
— Още няма да се връщам. Почти съм стигнал до жилата.
— Вие трябва да се върнете! Бъдете разумен, Морисън! Докъде ще стигнем, ако позволим на всеки златотърсач да скита из пустинята, а ние го снабдяваме с вода на кредит? Та там има хиляди мъже. Ще фалираме за по-малко от година. Правилата ни са такива. Върнете се.
— Не — каза Морисън.
— Помислете си добре. Ако не се върнете сега, обществената служба не носи отговорност за снабдяването ви с вода.
Морисън кимна. Ако продължеше, можеше да изсъхне в пустинята. Но ако се върнеше, какво щеше да постигне? Щеше да бъде във Венерасборг. Без стотинка и задлъжнял. Търсещ работа в този претъпкан град. Спящ в общежитие, разчитащ за храна на кухнята за благотворителни цели заедно с останалите върнали се без успех златотърсачи. И как щеше да събере пари, за да се върне на Земята? И кога щеше да види Джейни отново?
— Май ще продължа — каза Морисън.
— Тогава обществената служба не поема отговорност по отношение на вас — повтори Рийди и затвори.
Морисън опакова телефона си, пийна глътка от неприкосновения си запас вода и тръгна.
Пясъчните вълци пристъпваха от двете му страни и се приближаваха. Над главата му летеше една каня с делтаобразна форма, която вече го бе открила. Тя се носеше по въздушните течения ден и нощ, и чакаше вълците да го довършат. После едно ято летящи скорпиони последваха чакащата каня. Те принудиха по-едрото летящо същество да се издигне по-нависоко в облачната покривка. Летящите рептилии го следваха целия ден. Но после се отдалечиха, подгонени от ято черни кании.
Сега, на петнадесетия ден, след като бе изоставил пясъкомобила си, следите бяха много богати. Сигурно се движеше върху самородно злато. Находището трябва да бе около него. Но все още не беше открил жилата.
Морисън седна и разтърси последния си бидон. Не се чу звук на течност. Той отвинти капачката и обърна отвора върху устата си. Две капчици се плъзнаха по изсъхналото му гърло.
Бяха минали около четири дни след разговора му с обществената служба. Трябва да бе изпил последната си вода вчера. Или онзи ден?
Той затвори празния бидон и огледа трепкащия от горещината пейзаж. След това внезапно разопакова телефона и набра номера на Макс Крендъл във Венерасборг.
Кръглото, изплашено лице на Крендъл се появи на фокус на екрана.
— Томи — каза той. — Изглеждаш ужасно.