Лицето и гърдите му бяха мокри.
Морисън отвори очи. Лицето и гърдите му бяха мокри. От пот. Загледан в позакрития отвор на пещерата, той виждаше зелените очи. Две, четири, шест, осем.
Стреля по тях, но те не се отдръпнаха. Той стреля отново, но куршумът рикошира от стената на пещерата и го засипа с каменни отломки. Със следващите си изстрели успя да рани един от вълците. Глутницата се оттегли.
Но револверът му бе празен. Морисън претърси джобовете си и намери още пет патрона. Зареди внимателно пистолета. Скоро щеше да се зазори.
После пак сънуваше. Този път сънуваше специалитета „Златотърсач“. Бе чувал за него във всяка кръчмичка по границата на Скорпионовата пустиня. Стари, брадати златотърсачи бяха разказвали стотици различни истории за него, а циничните бармани добавяха свои измислици. Кърк го бе получил през 89-а, голям и специално за него. Едмъндсън и Арслър го получили през 93-та. Това беше сигурно. И други мъже са го получавали, докато седели върху скъпоценната си златна жила. Поне така казваха хората.
Но дали беше реалност? Съществуваше ли изобщо такова нещо като специалитет „Златотърсач“? Ще доживее ли да види това чудо, над което се извива дъгата, високо като камбанарията на църква, широко като палат, по-скъпо от самото самородно злато?
Разбира се, че ще доживее! Та той вече почти го вижда…
Морисън се насили да се събуди. Беше сутрин. Той с мъка се измъкна от пещерата, за да се срещне с деня.
Тръгна на юг, като се клатеше и препъваше, придружаван отблизо от вълците, засенчван от хищните летящи същества. Пръстите му дращеха скалите и пясъка. Следите бяха богати, богати!
Но къде из тази пустош беше самородното злато?
Къде? Вече май почти не го интересуваше. Той движеше изгорялото си от слънцето обезводнено тяло. Спря веднъж, за да стреля, когато вълците се приближиха твърде много.
Оставаха му четири куршума.
Трябваше да стреля отново, когато каниите станаха твърде нетърпеливи и започнаха да се спускат над главата му. Изстрелът беше сполучлив. Проникна в ятото и свали две наведнъж. Това даде на вълците възможност да се сдавят за плячката. Морисън продължи да пълзи слепешком.
И се търкулна от върха на малък хълм.
Не беше сериозно падане, но револверът изхвръкна от ръката му. Преди още да го открие, вълците се нахвърлиха отгоре му. И само алчността им спаси Морисън. Докато те се биеха върху него, той се изтърколи встрани и намери револвера си. Два изстрела разпръснаха глутницата. Сега му оставаше един куршум.
Трябваше да го запази за себе си, защото бе твърде изморен, за да продължи напред. Той се изправи на колене. Тук следите бяха изключително богати. Фантастично богати. Някъде наблизо…
— Ей, проклет да съм… — изрече Морисън.
Стените на малката клисура, където бе паднал, блестяха от чисто злато.
Той вдигна едно отчупено парченце. Дори и в необработен вид можеше да се види дълбокия, светъл, златен блясък, ярко червените и пурпурни ивици, проникнали надълбоко в златния къс.
— Провери — каза си Морисън. — Никакви фалшиви тревоги, никакви привидения, никакви необуздани мечти. Провери.
Той отчупи парченце скала с дръжката на пистолета. И то приличаше на самородно злато. Той извади комплекта за изследване и капна няколко капки от белия разтвор върху скалата. Разтворът се разпени и позеленя.
— Съвсем истинско самородно злато — каза Морисън, като оглеждаше блестящите скали около себе си. — Хей, аз съм богат!
Той извади телефона си. С треперещи пръсти набра номера на Крендъл.
— Макс! — извика Морисън. — Намерих го! Намерих находището!
— Аз не се казвам Макс — каза един глас.
— Ъ?
— Името ми е Бояр — каза мъжът.
Видеоекранът се избистри и Морисън видя един слаб мъж с жълтеникаво лице и с тънки мустаци.
— Извинете, господин Бояр — каза Морисън. — Трябва да съм набрал погрешен номер. Търсех…
— Няма значение кого сте търсел — заяви господин Бояр. — Аз съм районният инспектор на венерианската телефонна компания. Вие не сте си плащали сметката от два месеца.
— Сега мога да я платя — ухили му се Морисън.
— Чудесно — отвърна господин Бояр. — Щом го направите, ще възстановим обслужването.
Екранът започна да избледнява.
— Чакай! — извика Морисън. — Мога да платя веднага, щом стигна до службата ви. Но сега трябва да се обадя на един човек. Само един разговор, за да мога…
— Няма начин — отвърна твърдо господин Бояр. — След като си платите сметката, веднага ще ви включим отново.
— Парите са тук, при мен! — развика се Морисън. — Тук, в ръцете ми!
Бояр се замисли.
— Е, необичайно е, но предполагам, че бихме могли да изпратим куриер-робот, ако сте готов да платите разходите.