— Какво може да се направи? — попита Морисън.
— Ще трябва да се действува стъпка по стъпка. Ще ти телепортирам Обществения наблюдател. Той ще провери находището, ще определи границите и ще направи справки дали някой не е предявил претенции към същото място. Ще му дадеш къс златен камък, който да вземе със себе си. Голям къс.
— Как да го отрежа? Нямам инструменти.
— Ще трябва да измислиш начин. Той ще отнесе къса, за да му направи анализ. Ако е с достатъчно висок процент злато, работата ти е в кърпа вързана.
— А ако не е?
— По-добре е да не говорим за такава възможност — каза Крйндал. — Веднага се залавям с този въпрос, Томи. Желая ти успех!
Морисън прекъсна връзката. Стана и помогна на робота да се изправи на крака. Уилямс Четвърти каза:
— За двайсет и три години служба това е първият случай, в който някой е заплашвал да убие държавен пощенски служител. Трябва да го докладвам на полицията във Венерабург, господин Морисън. Нямам друг избор.
— Зная — каза Морисън. — И все пак по-добре човек да изкара пет-десет години каторга, отколкото да умре.
— Съмнявам се. Имам основание за това, нали и там нося поща. Ще получите възможност сам да се уверите след около шест месеца.
— Какво? — възкликна изумен Морисън.
— След около шест месеца, когато разнеса събралите се пратки по планетата и се завърна във Венерабург. Такъв случай трябва да се докладва лично. Преди всичко и най-вече именно пощенските пратки са нещото, което не бива да се бави.
— Благодаря ти, Уилямс. Просто не зная как…
— Аз само изпълнявам дълга си — прекъсна го роботът и се покатери във вихъра. — Ако след шест месеца все още се намирате на Венера, ще ви нося писма в каторгата.
— Няма да съм тук — каза Морисън. — Сбогом, Уилямс!
Роботът изчезна във въздушния вихър. После и самият вихър изчезна. Морисън остана сам в сумрака.
Откри в скалата издатина, по-голяма от човешка глава. Опита се да я отчупи с дръжката на пистолета, но се трошаха съвсем мънички късчета, които отскачаха и проблясваха във въздуха. След един час пистолетът беше вдлъбнат вече на четири места, а по гладката повърхност на златния камък имаше само драскотини.
Пясъчните вълци започнаха да се приближават. Морисън ги замери с камъни и се разкрещя. От пресъхналото му гърло излизаше продран глас. Вълците отстъпиха.
Отново разгледа скалата и откри в единия край тънка като косъм цепнатина. Съсредоточи ударите там.
Златният къс упорито не се отчупваше.
Морисън избърса потта от челото си и се опита да измисли нещо. Ех, да имаше секач, само да имаше секач!
Разкопча колана си. Като опря края на металната катарама в цепнатината и удари с револвера, успя да отчупи три-четири сантиметров къс. Още три удара и катарамата се вклини здраво в цепнатината. Още един удар и камъкът се откъсна. Беше отчупил девет-десет килограмов къс. По пет долара унцията, целият къс щеше да дойде към хиляда и седемстотин долара. Стига да излезеше толкова чист — без примеси, — колкото изглеждаше.
Когато Общественият наблюдател се телепортира, сумракът се беше сгъстил до плътно сиво. Наблюдателят беше нисък, квадратен робот с лъщящ черен корпус, което му придаваше строг вид.
— Добър ден, сър! — каза наблюдателят. — Пожелали сте да предявите стандартни претенции за собственост върху неограничен рудодобивен участък.
— Точно така — каза Морисън.
— И къде е средата на гореспоменатия участък?
— Моля? Средата ли? Мисля, че се намирам точно в средата му.
— Чудесно — каза роботът.
Измъкна от тялото си метална рулетка и бързо започна да се отдалечава от Морисън. След около двеста метра спря. Металната лента се точеше и потрепваше на всяка негова крачка, докато опаса квадрат около Морисън. Когато приключи с тази работа, наблюдателят стоя дълго време, без да се помръдне.
— Какво правиш? — попита го Морисън.
— Правя рентгенови снимки на терена — отвърна роботът. — Доста е трудно при слабо осветление. Не е ли възможно да изчакате до сутринта?
— Не е!
— Е, тогава ще трябва да се оправя и така — примири се роботът.
Правеше няколко крачки и спираше, после още няколко крачки и отново спираше. Всяка следваща снимка отнемаше малко повече време от предишната, защото сумракът се сгъстяваше. Ако роботът имаше пори, сигурно щеше да се изпоти.
— Готово — каза той накрая. — Работата е свършена. Имате ли образец, който да ми дадете?
— Заповядайте! — Морисън вдигна къса златен камък и му го подаде. — Това ли е всичко?
— Абсолютно всичко — отговори роботът. — Като изключим, разбира се, че още не сте ми дали акта за търсене.