— Няма начин — решително отсече господин Бойард. — След като платите сметката, видеофонът ви веднага ще бъде включен.
— Но в момента аз имам с какво да платя! — каза Морисън. — Парите са в ръцете ми!
Господин Бойард замълча, после рече:
— Нямаме такава практика, но може би ще успея да уредя изпращането на специален робот, ако пожелаете да заплатите разходите.
— Готов съм да платя!
— Хм. Не е редно, но допускам, че… Къде са парите?
— Пред очите ви — каза Морисън. — Можете да познаете какво е това, нали? Златен камък!
— До гуша ми е дошло от номерата, които измисляте вие, златотърсачите. Държите шепа камъчета…
— Но това наистина е злато! Не виждате ли?
— Аз съм бизнесмен — каза господин Бойард, — а не прекупвач на злато. Не правя разлика между златен камък и златен бронз.
Видеоекранът угасна.
Обзет от паника, Морисън опита да се свърже с централата. Нямаше звук, линията беше съвсем глуха. Бяха изключили видеофона.
Морисън остави слушалката и се огледа. Виждаше двайсетина метра напред от тясната клисура, в която бе паднал, а оттам нататък имаше завой наляво и нищо не се виждаше. По стръмните склонове не забеляза пещера. Нямаше място, което да прегради и да се почувствува в безопасност.
Зад гърба му нещо изшумоля. Морисън светкавично се обърна и видя огромен вълк, готов за скок. Без да се поколебае, Морисън се прицели, стреля и пръсна черепа на звяра.
„По дяволите — рече си той. — Канех се да запазя този куршум за себе си!“
Стрелбата му даде миг преднина. Морисън хукна, като се оглеждаше за някакво закътано място в склоновете. Пред очите му проблясваше златният камък, обсипан с червени и пурпурни петна. По следите му подтичваха вълците.
Изведнъж Морисън спря. Клисурата свършваше с отвесна каменна стена.
Облегна се на стената, хванал пистолета за дулото. Вълците спряха на два метра от него и се скупчиха, готови да го връхлетят. Бяха десет-дванайсет, застанали по три в редица заради теснината. Скатовете кръжаха отгоре и чакаха.
В този миг Морисън чу прашене — същото, което съпровожда телепортирането. Над главите на вълците се появи вихър и те бързо отстъпиха.
— Тъкмо навреме! — каза Морисън.
— Навреме за какво? — попита пощенският раздавач Уилямс Четвърти.
Роботът се измъкна от вихъра и се огледа.
— Е, млади човече, в хубава каша сте се забъркали. Нали ви предупредих? — рече той. — Нали ви посъветвах да се върнете? А сега вижте докъде сте стигнали!
— Напълно беше прав — каза Морисън. — Какво ми изпраща Макс Крандал?
— Макс Крандъл не ви изпраща нищо и не е в състояние да го направи.
— Тогава защо си тук?
— Защото имате рожден ден — обясни роботът. — Нашата служба обръща специално внимание на рождените дни. Заповядайте!
И Уилямс Четвърти му подаде цял куп писма, поздравления от Джени, лелите, чичовците и братовчедите му на Земята.
— Имаше и още нещо — рече раздавачът и взе да се рови в чантата си. — Сигурен съм, че имаше още нещо. Я да видя… Да, ето го.
И той подаде на Морисън едно пакетче.
Морисън нетърпеливо скъса опаковката. Беше подарък за рождения му ден от леля му Мойра от Ню Джързи. Отвори пакета. Вътре имаше голяма кутия, пълна с бисквити, приготвени с океанска вода от град Атлантик.
— Казват, че са голям деликатес — рече Уилямс Четвърти, който надничаше през рамото на Морисън. — Но не са много подходящи при вашето положение. Ех, млади човече, много ми е неприятно, че виждам човек, който ще умре на рождения си ден. Мога да ви пожелая само да си отидете бързо, без да се мъчите.
И роботът се запъти към вихъра.
— Почакай! — извика Морисън. — Не можеш да ме оставиш така! От няколко дни не съм пил вода. А тия вълци…
— Зная — прекъсна го роботът. — Да не мислите, че се радвам? Дори роботите са способни на чувства.
— Тогава ми помогни.
— Няма как. Правилникът на Пощенската служба съвсем изрично забранява подобно нещо. Спомням си, че през деветдесет и седма година Абнър Лейт отправи към мен същата молба. Погребалният патрул го откри едва след три години.
— Нали имаш видеофон за спешни случаи? — попита Морисън.
— Да. Но мога да го използувам само ако с мене се случи нещо.
— А можеш ли поне да вземеш едно писмо? Писмо, което трябва да се достави бързо?
— Разбира се, че мога — отговори роботът. — Нали затова съм тук. Мога дори да ви услужа с лист и молив.
Морисън прие листа и молива и се замисли. Ако напишеше сега на Макс, писмото щеше да стигне до него за няколко часа. Но колко ли време щеше да потрябва на Макс, за да вземе заем и да му изпрати вода и патрони? Ден, два? Морисън трябваше да изнамери начин да оцелее.