Знаеше се, че Фрау Гертруд Шрьодер, секретарката на Гьорнер, не се колебае да му каже „не“ и да кресне, когато се налага.
Третият човек, у когото Гьорнер не будеше страхопочитание, бе хер Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, главен акционер на фирма „Госингер“. Гьорнер работеше за него, поне на теория. Госингер живееше в Съединените щати, където, всички се преструваха, че вярват, че той е вашингтонският кореспондент на вестникарската верига „Тагес Цайтунг“ — вестниците бяха няколко, издаваха се в цяла Германия, Австрия, Чехословакия и Унгария и представляваха малка част от дейността на фирма „Госингер“.
Хората бяха убедени, че наследникът на богатствата на фамилия Госингер не е в състояние да напише нищо, освен подписа си на някой чек, и прекарва по-голямата част от времето си, като преследва филмови звезди, манекенки и красавици из крайбрежните барове на Флорида и Калифорния или по пистите на Колорадо и други известни ски курорти.
— Казах, че са минали седемстотин шейсет и девет скапани години, а тези продължават да чакат скапаната дева — повтори Гьорнер.
— Така е, господине — отвърна Шмит, който искрено съжаляваше, че е попитал.
— Нали знаеш легендата? — продължи Гьорнер.
Шмит устоя на изкушението да отвърне: „Естествено“ с надеждата това да сложи край на разговора, защото се страхуваше, че шефът му ще го накара да я разкаже.
— Не съм сигурен, хер Гьорнер.
— Не бил сигурен — изсумтя презрително Гьорнер. — Или я знаеш, или не я знаеш.
— За изкривените кули ли става въпрос? — попита на сляпо Шмит.
— Кула, в единствено число — поправи го другият мъж и продължи: — Църквата била построена в чест на Елисавета Унгарска, 1207 до 1231. Тя била дъщеря на унгарския крал Андрей II. Била на дванайсет, когато баща й я омъжил за Людовик IV — един от наследниците му бил лудият крал Лудвиг Баварски, който изгубил трона си, защото започнал връзка с американска актриса, дори не й помня името, сигурно защото преди да заговоря по този въпрос, обърнах няколко чашки. Но както и да е, Людовик IV (за него се предполага, че бил нормален) тръгнал нанякъде в името на бог и на император Фридрих II от Свещената Римска империя. И докато най-съвестно изпълнявал дълга си, взел, че пипнал някакъв вирус и умрял. И така, вдовицата Елисавета решила, че това е знак от бога, и посветила живота и богатството си на светата майка църква и се опитвала да твори добри дела. Поради причини, които никой не можа да ми обясни досега, дошла тук и отворила болница за бедните, точно зад църквата — където впрочем отиваме, нали така?
— Знам къде отиваме, хер Гьорнер.
„Да видим един мъртвец, помисли си той. Един убит.“
„Много интересно, защо е нужен този Gottverdammt3 урок по история? Сигурно защото на него му е крив светът.“
„Или може би защото не му се иска да мисли за истинската причина, поради която сме тук.“
— Всичко това става, преди църквата да бъде построена — уточни Гьорнер. — Издигат църквата след смъртта й през 1231. Тогава тя вече е станала францисканска монахиня и е дарила всичките си пари и имоти на църквата. Та затова църквата решава да я канонизира. Папа Григорий IX свършва тази работа през 1235 и през есента на същата година полагат основите на църквата. За две години я вдигнали и никой не посмял да спомене, че една от кулите е изкривена. Независимо от това всички я виждали и така се родила легендата — по всяка вероятност с малко помощ от Ватикана — че господ сам ще изправи кулата, веднага щом костите на света Елисавета бъдат заровени под олтара. Това било извършено през 1249. Кулата така и не помръднала. И така, легендата се променила и се чуло, че кулата ще бъде оправена, когато първото девствено момиче се венчае в църквата. — Замълча и добави сухо: — Ти решаваш, Шмит — или девствениците, тръгнали към олтара, са на свършване, или легендата е пълна измишльотина.
Шмит изви едната си вежда, без да каже и дума.
— Кулата си стояла крива триста години по-късно — продължи Гьорнер, — когато ландграф Филип Хесенски изхвърля католиците от църквата и я предава на протестантите. Ако не ме лъже паметта, това се случило през 1527, а паметта рядко ме лъже. Изхвърлил той доминиканците от манастира им на върха на хълма — Гьорнер се извърна леко и посочи през рамо — приблизително по същото време и го превърнал в университет, който скромно нарекъл на свое име. Там съм учил навремето.
— Чувал съм, хер Гьорнер.