Бяхме репетирали тази последователност на действията в хангара и знаехме какви са стрелковите ни полета. Ние с Док имахме най-дългия участък — от ред 16 до ред 23. Пачия крак и Гризача имаха полето около задните прозорци — редове 14, 15, 16 и 17. Алигатора и Чери хващаха предните прозорци — редове 9 до 14.
Малката бира и Пик имаха трудния вход: люка на десния борд. Ако имаха късмет, щяха да го прочистят и да останат живи, за да прочистят редове 8, 7, 6 и 5. Оставаха Уондър и Гръндъл. Те щяха да влязат през предната врата. Уондър щеше да изчисти пилотската кабина, а след това да последва Гръндъл в първа класа. Гръндъл трябваше да осигури сигурността на министъра на Военноморските сили, докато Уондър се разправя с тангата.
Двойното цъкане с език, което чух в слушалката си, ми даде да разбера, че всички са по местата си. За да съм напълно сигурен, прошепнах в микрофона:
— Готови ли сте? Пребройте се.
Получих осем цъкания и тъй като радиото на хубавеца Уондър лежеше на земята под мен, разбрах, че сме готови за тръгване.
Интересували ли сте се някога какво преминава в главата на водача на групата в такъв момент? Да? Е, нека ви кажа. Лоши неща. Човек си мисли за всичко, което може да се обърка; всички неща, заради които хората ви може да загинат. Ето бърз набор от многобройните възможности за осиране с кози лайна, които преминаваха през главата ми, докато клечах в основата на стълбата, готов за действие.
Тангата са завързали отвътре всички дръжки на вратите. Ако са го направили, ще трябва да взривим вратите с помощта на лентови експлозиви, като през това време заложниците ще са се превърнали в храна за кучета.
Тангата са минирали някои от заложниците. От тази възможност ме побиваха тръпки. Така можеш да загубиш стрелеца си, както и заложника, в случай че нещата тръгнат лошо — а те често тръгват лошо.
По-конкретно, не са ли минирали някоя врата или прозорец? Ако са го направили, значи ще загубя някои от стрелците си, докато си проправяме път, защото ще ни трябва повече време, а това ще даде възможност на тангата да очистят задниците ни.
Един от камионите на телевизията имаше оборудване за нощно виждане и ни предаваше на живо, като някое танго сигурно гледа предаването на своя телевизор с батерии.
Можех цяла нощ да си седя там и да обмислям възможностите. Но беше време да вървим.
— На три — казах и дръпнах щифта от гранатата.
— Едно. — Натисках ударника с палец.
— Две. — Замахнах назад с ръка, за да може осемстотинграмовият цилиндър да има инерция, когато го хвърля през вратата.
— Три. — Завъртях ръка напред, като метнах гранатата като топка при софтбол по малка дъгообразна траектория. С ужас гледах как тя отиде пет сантиметра встрани от мястото, в което се целях, отскочи от рамката на вратата и се върна към мен и Док.
Зашеметяващата граната „DEF-TEC No25“ има време на запалване от 1,5 секунди. След изтичането им експлозивът гръмва, получава се светлина със сила 2,42 милиона свещи и гръм с мощност 174,5 децибела на разстояние метър и петдесет.
Нека преведа това на английски език. Бомбата е достатъчно ярка и шумна, че да изкара лайната на почти всеки — така стана и с мен, когато шибаната бомба се изтърколи по стълбата, отскочи и гръмна точно на петнадесет сантиметра южно от чатала ми.
Сътресението ме повдигна заедно с топките ми тридесет сантиметра във въздуха, след което се строполих като труп — краката ми поддадоха. Ударих се лошо и си навехнах глезена — усетих как талусът и проксималният ми фаланкс (не знаехте, че знам такива неща, нали?) казват „пук“, „пук“, „пук“. Усетих ги, защото не можех да виждам или чувам нищо — бях временно сляп и глух благодарение на ефективността на гранатата.
Инстинктът пое контрола над мен. Претърколих се наляво, като фраснах коляното си в непрощаващата стомана и шибнах носа си в парапета. О, доста ме заболя.
Дотук с изненадите. Е, майната му — ще направим всичко агресивно и жестоко.
Извадих още една бомба от торбичката, изтеглих щифта и го хвърлих като някой цар на бейзбола през тесния отвор. Този път бомбата премина и избухна вътре, след което аз се засилих нагоре и през вратата, а Док ме следваше по петите и опашката.
Почти невъзможно е да се опише вътрешността на самолета по време на операция по спасяване на заложници, може единствено да се каже, че е пълен ад, което е недостатъчно.
Нямаше никакво осветление освен слабото зарево на лампите за изходните врати, фенерчетата, които носехме привързани на оръжията си, и отблясъците от ослепителните експлозии на гранатите. Имаше доста дим. Всички крещяхме „Abajo, abajo — долу, долу“, за да не започнат да скачат пътниците и да бъдат застреляни по погрешка. Въпреки това две глави се вдигнаха. Фраснах ги, докато тичах по пътеката и крещях цинично.