Фургонът спря на десетина метра от камионетката. Наблюдавах как шофьорът се наведе през прозореца и запита:
— Какво има? Мога ли да ви помогна?
Аз съм добре образован човек. Имам магистърска степен. И виждах, че Пачия крак щеше да има проблеми с ролята си на служител на тази телефонна компания. Шофьорът, виждате ли, беше жена. Очевидно назначена по линията на равните възможности при постъпване на работа.
Е, имам си собствена теория за равните възможности при постъпване на работа: отнасям се еднакво с всички — като с лайна. Затова протегнах ръка и издърпах гореупоменатото лице от превозното средство, притиснах я към фургона и обясних ситуацията с думи от по една или по-малко срички.
— Това е отвличане — заяви тя.
Е, ну?
Завързахме с тиксо китките и глезените й, нагласихме удобна смълчаваща превръзка и я скътахме в камионетката, след като я освободихме от каската, колана на телефонен техник, идентификационната значка и служебната риза от големите номера. Бродираното върху нея име беше Шон. Е, Пачия крак можеше да мине за Шон133 при нужда.
— Знаеш ли, че косата ти е по-дълга от нейната? — попитах.
— Също и мустаците ми — показа ми среден пръст той. Изобщо не зачита по-възрастните.
Погледнах заявката за ремонт, която се намираше на предната седалка на фургона. Оплакваха се, че пет телефона са спрели да работят, а и два телефакс апарата и една модемна линия са отказали. Помислих си, че сме свършили добра работа.
Док ме напълни с атропин, след това направи същото на себе си. Проверих часовника си. 10:12. Щяхме да имаме нужда от втора доза атропин след 14:00. Надявах се, че няма да се наложи да я ползваме. Той постави две резервни дози — с други етикети — в чифт спринцовки.
— Камуфлаж — обясни той.
Спринцовките, опаковани надеждно, се намираха в комплекта за първа помощ, който Док винаги носи на колана си. След това ми подаде капсулата с табун. Взех я бързо и я поставих в лявата си буза така, както се слага тютюн за дъвчене.
Само че тази хапка беше смъртоносна, дяволите да я вземат.
Двамата с Док се качихме във фургона на телефонната компания и разместихме насам-натам купища части и неща, докато направихме чифт хралупи, в които можехме да се пъхнем заедно с екипировката си. Пачия крак и Уондър ни покриха с разнообразни неща, макари за кабели и други боклуци.
— Внимавайте с тези неща… — Не исках да ме отрупват с разни неща, за да не се сринат с шум, когато излезем.
107,5-ти час. Нагоре по баира. Пачия крак спря при стълба, където бяхме преди, излезе и огледа кутията.
— Всичко е наред — каза той, като включи на скорост. Съпровождаше пътуването с коментар, който завърши с предупреждение да не кихнем или закашляме, когато стигне на тридесет метра от портала. Не бях мислил да правя никое от тези неща, докато той не ги спомена.
Колата спря.
— Здрасти. — Това беше гласът на Пачия крак. — Вие ли сте се обадили за телефоните?
— Да.
— Е, казвайте къде да ида… Проверих съединителната кутия на път насам и значи проблемът трябва да е някъде между нея и къщата.
— Добре — отговори един глас. — Влизай… но трябва да проверим фургона.
— Нямате проблеми.
Фургонът измина около три метра. След това отново чух гласа на Пачия крак:
— За какво е това огледало?
— Много по-лесно е с него да гледаш отдолу.
— Хитро. — В гласа на Пачия крак се долавяше възхищение. Задните врати се отвориха.
— Искате ли да видите какво има вътре? — Замълча. — Извинете ме за бъркотията. Един ден ще го почистя този автомобил.
Тишина. Слабо подраскване. Шум от затръшващи се врати. Фургонът се олюля леко, когато Пачия крак се качи на борда.
— Благодаря, момчета.
— Няма проблеми, за това ни плащат.
— Добре. Накъде е къщата?
— Следвай пътя направо около половин миля. На разклона свий наляво. Ще изминеш още около четвърт миля. След това завий наляво около пътя пред къщата и ще стигнеш до сервизния вход. Ще се обадим по телефона и ще ви посрещнат.
— Добре.