Нова пауза. Двигателят се завъртя и фургонът започна бавно да ускорява. Пачия крак прошепна:
— Вътре сме.
Прав беше — бяхме вътре, много вътре в лайната.
21.
Виждах разнообразни цветни светлини, когато Пачия крак, заговорен с охраната, отвори раздрънканите задни врати на фургона на телефонната компания. Дочу се стържене и драскане, докато той си вземаше оборудването и колана с инструментите. Дори се оплака, че никога не може да намери нищо в проклетия фургон след онзи от нощната смяна. После затвори леко вратите, гласът му затихна в далечината и тъмнината се върна.
Чаках под камуфлажната си гробница от картон, брезент и дунапрен. Да, неудобно беше да стоиш свит така, огънат и усукан почти надве, скован в неестествена поза с всички стави на ръцете и краката в странни пози. Да, трудно беше да контролирам дишането си така, че да не се забележи. Да, потях се — сутрешното слънце печеше върху фургона и тук вътре бързо ставаше горещо. А за да стане всичко по-интересно, един огромен, тлъст кафяв паяк се спусна по една от колоните от покрива на фургона, изгледа ме злобно в полумрака и възползвайки се от ситуацията, се спусна още десетина сантиметра, пъхна се под яката ми и се установи във вдлъбнатината между врата и рамото ми.
Но неудобството е част от живота, ако сте тюлени. То започва с базовото обучение по подводна диверсия за тюлени. Учат ви толкова усилено и в такива нечовешки условия, че от този момент натам нищо не ви интересува.
Студено? Не се влияете. Горещо? Голяма работа, мамицата му. Пълзящи гадини, змии и други гадости? Какво искате да кажете? Аз искам да кажа, нежни читателю, че за един тюлен излизането на сцената за изпълнение на мисията е опасно за живота изживяване. Скокове с парашут от голяма височина и с ниско отваряне. Скачане от мореходен съд за специални операции „MK-V“ със скорост от тридесет възла в еднометрови вълни. Излизане от сухо укритие като онова, което използвахме в „Свирепия 2, Червената клетка“, помните ли? Това е едно подобно на мида приспособление, щръкнало като, сещате се какво, върху преоборудвани подводници от клас „Бумър“. Както и да е, помислете си как се излиза от такова нещо заедно с вашия БГНС (така наричаме нашите бойни гумени нападателни съдове) от осемнадесет метра дълбочина, като изскачате на повърхността, без да се изпълните с азот, а след това да плувате шест мили до брега през вражески води. Всъщност стрелбата и плячкосването се превръщат в облекчение, защото вашият кучи тюленски син е доволен, че е оцелял по време на навлизането.
По същия начин се научавате да лежите (или клечите, или седите, или се присвивате) неподвижни в продължение на часове — понякога дори дни, — ако лежите в засада или наблюдавате разни неща точно както Стиви Уондър е правил по време на самотните си патрули във Виетнам.
Нещо, на което винаги съм учил малките си тюленчета, е, че независимо колко добре си обучен, вероятно там, навън, има някой също толкова добре обучен и също толкова силно посветил се на мисията си, който би желал да те убие. Затова трябва да си по-добър и от него — а това изисква дисциплина. Дисциплината представлява разликата между живота и смъртта на бойното поле. Не говоря за дисциплината от тип „отдай чест, защото онова нещо има звезди на пагона“. Говоря за други видове дисциплина. Има дисциплина на контрола на стрелбата — да знаеш къде да стреляш и как да контролираш залповете от автоматичното си оръжие. Има дисциплина на гледането — да се пазиш от концентриране на погледа на едно място, за да не пропуснеш някоя заплаха.
Дисциплината, за която говоря тук, е дисциплина на тялото. Тя ти позволява да лежиш в някой смрадлив, пълен с лайна канал и да чакаш врага си дотогава, докато той се покаже. Sans храна — никакво папкане, защото врагът ще надуши миризмата й, излизаща от порите ти. Sans разговори, пушене или каквото и да е друго. Пикаеш и сереш върху себе си — водата е толкова мръсна, че никой не би забелязал нещо. Изяждат те мравки или други насекоми. И не говоря за пристигане в 05:00 за засада в 06:00. Говоря за отиване на обекта един, два, дори и три дни по-рано, ако това е необходимо, за да можеш ти, а не твоят враг, да имаш предимството — точно както генерал Сам е учил своите бойци от специалните сили.
Тези са видовете дисциплина, която проповядвам, приятели. Но в края на краищата всичко се свежда до две важни думи в кодекса на воина: умствена дисциплина. Мисли, преди да победиш.
И затова фактът, че бях се схванал, че изпитвах болка и на врата си имах голям сърбящ обрив от ухапване от паяк, беше маловажен. Важното беше, че колкото и да се напъвах да открия неприятели, не можех да чуя нищо.