Минаваха девет минути, откакто Пачия крак ни остави — отброявах секундите, — и беше време за тръгване. Първо обаче размазах шибания паяк. След това бавно и целеустремено разместих кутиите и кашоните и се появих става след става от гроба си, като се стараех да не вдигам никакъв шум. Бях стигнал наполовина, когато дочух приближаващи се гласове. Долових гласа на Пачия крак — говореше високо и ясно — ето ви пусната в действие системата за ранно предупреждение на бързо мислещ тюлен. Промърморих „Мама му стара“ и се втурнах презглава към леговището си, като се опитвах да бъда самата тайнственост, докато поставях на място кашоните, дъските, брезента, изолацията и макарите.
Почти бях се скрил, когато вратата на фургона се отвори. Главата и трупът ми бяха покрити. Краката ми — полупокрити. Но голямата ми черна маратонка четиридесет и пети номер беше изложена на показ.
За мой късмет Пачия крак я видя първи. Изобщо не прекъсна монолога си, докато шумно започна да тършува и да захвърля разни таковата, онаковата и не знам какво още натам-насам — насам хвърли десеткилограмовата макара с четирижилен екраниран кабел, която падна точно върху глезена и палеца ми, за да ги скрие по-добре.
Мама му стара, болеше. Малкото минути, след като затвори вратата и си отиде, прекарах в проекти за начина, по който ще го довърша. Повярвайте ми, това момче щеше да страда.
Изтекоха още шест минути. Дочух автомобили в далечината — изглежда, два се приближаваха насам. Неясни далечни гласове. Отброих още 180 секунди. Време беше да тръгваме. Този път обаче оставих Док да бъде първи.
106,5-ти час — 10:48 по моя голям часовник „Таймекс“ за малки пишки на лявата ми китка. Пъхнах нос между седалките и погледнах през предното стъкло. Пачия крак беше паркирал фургона до нещо, което трябва да беше сервизният вход. Имаше малка товарна рампа, водеща до двойна стоманена врата. До двойната врата имаше единична врата. Самата къща беше от камъни. От двете страни на рампата имаше изпипани храсти, а в далечния й край започваше пищна зелена поляна, която се простираше на изток.
Погледнах нагоре. Една самотна телевизионна камера беше монтирана под ъгъл от четиридесет и пет градуса в свивката на стената, за да може да хваща едновременно товарната рампа и единичната врата. Пачия крак — Бог да го благослови — беше паркирал фургона така, че ако излезехме през задната врата, щяхме да сме извън обхвата й.
Двамата с Док се приготвихме и бързо се отдалечихме от фургона, пълзейки на колене и лакти в посока надясно и криейки се зад ниските храсталаци. Сигнализирах на Док да чака да поведа. Внимателно заобиколих къщата откъм далечния ъгъл и надникнах през един миниоазис от миниатюрни фурмови палми. Оттам виждах главния вход и кръгообразния път към него. Имаше една празна кола „Линкълн“. Под каменния навес на входа две камери лениво се движеха наляво-надясно и обхващаха ъгъл от сто и осемдесет градуса.
Дотук добре. Не ме бяха забелязали. Но всичкото това надничане и промъкване не ми помагаше да вляза в къщата, където исках да бъдем двамата. Дадох заден и се върнах през дърветата. Отстрани на къщата имаше три прозореца. Наведох се под тях и изпълзях до мястото, откъдето бях дошъл. Док мълчаливо попита дали има възможен път за нас. Поклатих глава и раздвижих устни в безмълвно „не“.
Затова тръгнахме от задната страна, изпълзяхме под задницата на фургона на телефонната компания и се прокраднахме край разтоварната рампа. От другата страна зад един нисък храст имаше тесен прозорец с панти в горния край. Той беше частично отворен. Погледнах вътре. Беше тоалетна. И познайте какво стана: лампите светеха, но нямаше никой.
Извадих сгъваемия си нож, отворих го и открехнах мрежата. Хванах я, докато падаше, и я подадох на Док. След това пъхнах ръка през прозореца, натиснах го и Сезам се отвори. Изтеглих се нагоре и през него, спуснах се с лице надолу към мивката и до настлания с плочки под. Изправих се, взех мрежата от Док и след това му помогнах да се изкатери вътре. После сложихме мрежата на мястото й и затворихме прозореца.
Док направи бърза инвентаризация, докато аз стоях на пост. След това си разменихме ролите. Аз нагласих телефонната слушалка на главата си, докато застана точно върху лявото ми ухо. След това нагласих микрофончето, включих самоделната апаратура в гнездото за изпращане и приемане на сигнали на радиото и го включих. Цъкнах два пъти и прошепнах: