— Хей…
В ухото си чух гласа на Уондър:
— Чувам те добре.
Кимнах към Док и му отправих енергичен поздрав със среден пръст — бяхме установили връзка. Той отговори с вдигнат палец, след което зае поза на готовност и нагласи екипировката си.
Три минути по-късно бяхме готови за тръгване. Въпросът, разбира се, беше накъде да тръгнем.
Открехнах вратата на тоалетната. Намирахме се в дълъг коридор — част от задната страна на къщата, където работеха слугите и други дребни служители. Кимнах веднъж и излязохме. Промъкнахме се наляво. Прокраднахме се край кухнята. Преминахме на пръсти край стаята на иконома и се плъзнахме през едни люлеещи се врати.
Вмъкнахме се в тъмната вечерна зала. Тя беше впечатляваща дори на слабата светлина. Масата представляваше троен пиедестал, поставен върху огромен древен ирански копринен килим. Върху полираната й повърхност стърчаха като мълчалива стража три сребърни свещника, които изглеждаха почти метър високи. Около масата стояха в идеален ред двадесет и три антични тапицирани стола в стил Чипъндейл. От дясната ни страна висеше огромна позлатена рамка с огледало. Трябва да беше два на три метра. На срещуположната стена имаше огромна маслена картина на Гоген, изобразяваща две таитянки, облечени в сложно украсени саронги. Носеха плодове на хлебно дърво и се намираха между един идеален плаж и половин дузина колиби от южната част на Тихия океан. Над огромния бюфет висеше широка картина на Каналето от лондонския му период, изобразяваща Уайтхол.
Една извисяваща се арка отдясно се отваряше към настлан с мрамор коридор. Зад него виждах част от това, което трябва да беше хол. Движейки се тихо, преминахме през залата така предпазливо, сякаш е минирана, като пресякохме напреко между бюфета и ляво на борд от масата.
Гласове отдясно. Огледах се за място за криене. Док вече беше намерил едно — под масата. Последвах го и се проснах по корем, навил се около краката на масата.
Познавах един от тези гласове — носовия тембър на Л. К. Строхаус. Другият беше женски. От тона на разговора съдех, че това вероятно е мисис Лаймън Клайд, тръгнала на пазар с частния самолет на фирма „Паджар“.
Излязоха пред погледите ни. Той носеше добре изтъркани дънки, избеляла дънкова риза и каубойски ботуши. Тя беше тиха, идеално фризирана блондинка на около шестдесет и пет години. Използваше „Шанел“. Надушвах го от мястото си. Двамата ходеха хванати ръка за ръка, а ръцете им се люлееха като на влюбени или младоженци от комедиен сериал.
Спряха почти срещу нас и разиграха голямо шоу.
— Не се безпокой, котенце — провлече Л. К., като взе ръцете й в своите дълги, костеливи длани и деликатно ги допря една в друга. — Имам работа за цял ден — цял един ден. Дори няма да ми се удаде възможност да почувствам отсъствието ти, освен ако не си тук за вечеря. Тогава ще бъда съвсем сам и тъжен.
Сам и тъжен? Стига, Л. К., не ни будалкай. Пусна ръцете й и я целуна по челото. Тя се захили и двамата тръгнаха отдясно на борд наляво на борд. Докато гласовете им заглъхваха, още веднъж чух смеха на съпругата на Строхаус.
Е, от този разговор разбрах, че той ще бъде точно там, където ми трябваше. Освен това от посоката, в която тръгнаха, разбрах, че предната врата се намира вляво от мен, а стаите, в които живееха — вдясно. Погледнах Док. Той си правеше същите изводи.
Останахме неподвижни в продължение на още няколко минути, докато Л. К. отново мина край нас в посока към стаята си. Чувахме как тракането от токовете на ботушите му затихва по мраморния под.
Обърнах се към Док и му сигнализирах, че навярно може да тръгваме. Отговори с ръце, че би искал да изчакаме още две минути, за всеки случай. Вдигнах палец. Разбира се, трябваше да бъдем благоразумни.
Сега, докато си лежим тук, навярно се чудите защо семейство Строхаус не ни бяха забелязали. Отговорът е, че не ни търсеха. Обикновено хората не са нащрек в собствените си къщи, особено ако те са заобиколени с камери, огради под напрежение и огромни охранителни отреди. Проблемът е, че всичките тези неща са насочени да гледат навън и успееш ли да влезеш, всичко е широко отворено.
— Хей… — Гласът на Уондър в ухото ми ме стресна. Мръднах и ударих главата си в плота на масата. Док ме изгледа мръснишки.
Легнах отново на килима и започнах да чакам врага. Когато стана ясно, че не ме е чул никой освен Док, отговорих — тихо — на Уондър, за да знае, че го чувам.
— Докладвам — каза той. — Мъгс действа — много танга са неутрализирани. — Пауза. — Хей… Фургонът на телефонната компания си е тръгнал — съобщи той. — Виждам го да излиза през портала.