— Разбирам.
Поне някои неща се развиваха както трябва. Претърколих се, за да кажа с жестове на Док, че Мъгс действа и че Пачия крак е чист. Докато го правех, омотах кабела около лакътя си и разкъсах спойката. О, щифтът се намираше на мястото си, но бях скъсал шибаната жица. Ако си бях донесъл изолационна лента, щях да успея да поправя шибаното устройство. Но нямах лента — нямах нищо подобно. Гледах скъсаните медни жици с невярващ поглед.
Док също. „Szeb“ — направи знак с устни той, наричайки ме Дик (но да не се разбира Ричард) на арабски език. „Enta mak foul mok.“ Вместо мозък имаш лайна.
Хвърлих му един гаден поглед за това, че заявява вулгарно очевидни неща, и се опитах да коригирам ситуацията. О, можех да комуникирам с Уондър — трябваше само да изтегля щифтчето, което да включи вътрешният микрофон и говорител на радиото, превръщайки го в обикновен радиотелефон. Но ако направех това, цялото проклето имение щеше да може да слуша разговора ни.
Добре, значи мистър Мърфи играеше играта „Майната му на Дики“. Но какво толкова, мамицата му, аз съм оптимист, затова реших да смятам случката като принудително радиомълчание.
Снех слушалката и микрофона и ги натъпках в един джоб, изключих радиото и натъпках и него в джоба си. Е, поне едно нещо беше станало както трябва — Пачия крак беше на чисто. Сега нещата опираха до Док и мен. Аз раздвижих в кръг показалец, описвайки стария сигнал за кавалерийско нападение. Време беше да тръгваме.
Къщата беше много по-впечатляваща отвътре, отколкото отвън. Л. К. заслужаваше поздравления за нея. По стените си трябва да имаше импресионистични картини най-малко за половин милион. Надникнах във всекидневната, когато минахме покрай нея. Над каменната камина висеше картина на Реноар с размери метър на метър, на която деца играеха в една градина. От двете й страни имаше картини на Моне и Мане. Продължихме по коридора. Вдясно от нас се намираше серия пастелни картини на Дега, които показваха живота в балетно студио от деветнадесети век. Отляво две маслени картини на Ван Гог изобразяваха бране на маслини някъде в Прованса.
Погледнах назад към Док, като се чудех дали е доловил същото, което и аз — а то беше, че въпреки огромното пространство в къщата нямаше много стаи. Кухненското крило беше голямо — със склад, килери и места за подготовка на храната, пред които ресторантът на стареца Гъси в Ню Брунзуик изглеждаше малък. А от това, което видях от всекидневната, можех да съдя, че само в тази част на къщата имаше повече квадратни метри, отколкото в цялата вила „Свирепия“. Но съдейки по разположението, се намирахме в къща с две, най-много три спални.
Продължихме внимателно през хола и тръгнахме по къс коридор. Имаше врата. Долепих ухо до нея и не чух нищо. Погледнах под нея и видях само тъмнина. Отворих я леко и открих гримьорна.
Отстъпихме и тръгнахме към главния коридор. В края му имаше две врати една срещу друга. Вратата отдясно, в античен стил, беше от тежко и пищно гравирано дърво и надхвърляше два метра и половина на височина. Беше тежка и достатъчно стара, за да ми напомни за катедралата Нотр Дам в Париж. Вляво имаше тапицирана с кожа врата.
Насочих брадичка дясно на борд. Док кимна в знак на съгласие. Извадил беше пистолета и го държеше готов за стрелба в дясната си ръка. Лявата си постави на рамото ми. Хванах украсената дръжка на вратата. Дланта на Док стисна рамото ми, за да ми каже, че е готов.
Бавно и равномерно завъртях дръжката докрай. След това открехнах вратата. Отвътре никой не реагира. Извадих пистолета и бутнах вратата още двадесетина сантиметра. Нищо. Вече можех да виждам вътре. Бяхме влезли в голямата спалня на хасиендата.
Вмъкнах се вътре, а Док ме следваше, стиснал рамото ми. Следвахме процедурата от учебника за прочистване на стая от двама души. Аз се отместих наляво с гръб на тридесетина сантиметра от стената и с пистолет, описващ дъга от стотина градуса от отсрещната стена. Док отиде надясно, като отразяваше моите движения като огледало. Огневото му поле се пресичаше с моето над огромното легло.
Тръгнах покрай стената, покрай шкафа и килерчето, като се оглеждах за някаква заплаха. Той отиде към дивана. Срещнахме се при леглото. Погледнах под него. Нищо. Стаята беше идеална — нямаше нищо не на място. В две сребърни кутии за бижута се намираха ботунели, корсети за яки и други разнообразни неща. Док отвори чекмеджетата на двете нощни масички в имперски стил. Повика ме с пръст и отидох откъм страната на леглото, която принадлежеше на госпожа Строхаус. Док ми посочи пистолета „Глок 19“ с нощен прицел в чекмеджето. Не беше лош. Вдигнах го, пуснах пълнителя и дръпнах затвора. От цевта изпадна един патрон „Уинчестър блек тейлън“. С левия си показалец направих движение, сякаш подострям десния, което беше старият знак от училище, че това е много лошо, а после изпразних пълнителя и прибрах патроните в джоба си.