Проверих страната на Строхаус. Неговото чекмедже беше празно — нямаше нищо, дори салфетки. Преровихме големия добре изработен гардероб за двама, в който можеше да се влиза. Огледахме двете тоалетни. В мъжката имаше вана в японски стил, двойна душ-кабина, огледала с нагреватели, електрически закачалки за хавлии, сауна и парилня. В другата имаше вана тип „Джакузи“. Погледнах Док. Той сви рамене и насочи палец към вратата.
11:49. Тихо се върнахме, откъдето бяхме дошли. Затворих голямата врата и насочихме вниманието си към отсрещната.
Ако вратата на спалнята беше от някоя катедрала, то тази изглеждаше, сякаш е от някой лондонски клуб. Облицована беше в плюш, износена кафява кожа, обсипана с вдлъбнати месингови кабарчета, образуващи снопа слама на Строхаус. Имаше голяма, полирана до огледален блясък месингова дръжка.
Заехме позиция купчина. Док стисна рамото ми. С готов за стрелба пистолет натиснах дългата дръжка. Вратата се отвори с лекота — направена беше с толкова малък допуск, че не се виждаше никаква светлина между нея и касата — опасно, защото не можете да видите сянката на някой, който се крие отзад.
Е, какво е животът без предизвикателство? Докато тя се отваряше, аз пристъпих, за да мога да „срежа тортата…“ или да вляза и да отстъпя наляво, точно както бях направил в спалнята.
— Хей, влизайте, момчета — провлече Л. К. Строхаус. — Цяла вечност ви чакаме. Пък и тъкмо сварих ново кафе. Затова си вземете столове и нека си разтегнем няколко локума.
22.
Трябваше да му се признае — биваше си го. Докато влизах през вратата, цевта на един малък пистолет бе натикана грубо и плътно в дясното ми ухо, а мерникът разкъса кожата ми. Усещах го като двадесет и две или двадесет и пет калибров джобен пистолет с тесен преден мерник — „Берета“, „Валтер“ или „Будишовски“. Знаех също, че ударникът му е вдигнат, а спусъкът — обран, което ще рече, че му трябваше съвсем малък натиск с пръст, за да се задейства.
Номерът с малкия пистолет в ухото е на ССД134 още от Втората световна война и върши работа, защото е толкова прост. Вижте, няма начин да избиеш този пистолет, без преди това да бъдеш застрелян. Забравете всичките онези глупости в стил рамбо-джамбо и джудо-нинджа-карате, които гледате във филмите. Повярвайте ми, когато един пистолет бъде заврян в ушната ви мида точно където трябва, точно между трагиалната цепка, трагуса и антитрагуса — това е ученият начин да кажеш точно в шибаното ви ухо, — цевта стои плътно на мястото си.
Хайде, опитайте. Вкарайте показалеца плътно в ухото си. Хайде, хайде, направете го. Добре. Опитайте сега да раздвижите пръст. Виждате ли? Не се движи много лесно. Е, а когато цевта на един пистолет е натъпкана в ушния канал така плътно, както току-що показалецът ви беше във вашето ухо, то повече от 90 процента от хората, на които това се прави, просто не могат да реагират достатъчно бързо и да го избият, преди спусъкът му да бъде дръпнат. Резултат? Както би казал Уондър: „Issi-doombu“.
От една страна, аз не съм част от онези деветдесет и нещо процента. От друга страна, сега не беше време да демонстрирам игривата и същевременно смъртоносна техника, която съм разработил за противодействие. Освен това, когато Сун Дзъ е писал: „Всявай объркване: когато си добре въоръжен, изглеждай обезоръжен“ в „Изкуството да побеждаваш“, го е мислил сериозно.
Затова погледнах през стаята към Строхаус.
— Понякога печелиш, понякога губиш — излъгах, като махнах пръст от спусъка на собствения си пистолет „Берета“ и го вдигнах така, че цевта му сочеше тавана.
Един глас зад мен каза:
— Имаш право.
Вратата се затвори. Дъг Докинс се облегна на нея. След това протегна ръка към своя човек, притиснал пистолета в ухото ми, взе моя от ръката ми, взе и пищова на Док и ги затъкна в колана си. После бързо ни опипа, за да провери дали не носим друго оръжие. Извади патроните „Блек тейлън“ от джоба ми и ги пусна в своя. След това, като остана доволен, отстъпи настрана.
134