„Прочети приложените страници“ — пишеше в нея. А какво ми беше показал Свещеника? Беше ми показал една страница. Факсът от ФБР за отвлеченото оръжие. Не втората, не третата или четвъртата, или колкото бяха страниците — онези, в които пишеше за отстраняването на Л. К. Строхаус от политическата арена без никакви издайнически пръстови отпечатъци.
Е, избрали бяха когото трябва — и когото не трябва — в мое лице. Аз не съм политически звяр. Аз съм месоядно животно. Аз съм воин. И неотдавна бях загубил един от най-добрите воини, съществували някога. Чери Ендърс беше мъртъв, защото политически нагаждачи като Свещеника и Л. К. Строхаус играеха на шах с истински хора вместо пешки.
Така става твърде често, приятели. Всеки път, когато на някой шибан политик във Вашингтон му влезе някоя откачена идея в задника, то някое тюленче, морски пехотинец новобранец или сержант от армията умира в някое забравено от Бога място като Бейрут или Могадишу. Политиците изпратиха бойци в Ливан като омиротворители — но вързаха ръцете им с идиотски, политически правилни правила за влизане в бой, които доведоха до избиването на нашите мъже. В Сомалия дипломатите не позволяваха на стрелците и плячкаджиите да си вършат работата — и познайте кой загина. Обикновено използват вместо пешки смели млади мъже. Използват ги с безотговорна небрежност. Аз вече бях загубил един мъж в тяхната игра — а това беше твърде много.
Разбрах какво ставаше: Л. К. беше усетил, че го преследват, затова беше направил една сделка във Вашингтон. Може би е обещал, че няма да се кандидатира за президент. Може би е казал на Свещеника, че ще предаде своите списъци с терористи на ФБР. Честно казано, не ми пукаше, защото според мен нещата бяха излезли извън рамките на политиката.
Свещеника ме изгледа самодоволно. Мислеше си, че е победил. Мислеше, че играта е свършила. Може би — за него.
Но ловният ми сезон съвсем не беше към края си. Минах покрай Свещеника до бюрото и погледнах надолу към Л. К.
— Ти си едно лайно — казах. — Предател. Заслужаваш да умреш.
Свещеника се опита да застане между нас. Отхвърлих го с удар. Л. К. блъсна стола си назад, извъртя се и се обърна към големия компютърен екран с маршируващи отляво надясно войничета играчки, който се намираше върху големия бюфет от френски орех.
— Предател? Ще видим кой е предател. Виж — виж какво мога да направя. Разбери колко много хора там, отвън, споделят моите идеи. Ще видиш каква армия мога да свикам.
— Хей, Л. К. — обади се Свещеника, истински развълнуван, — това не е част от никое споразумение.
— Не ми пука за това, Стоунуол. Той трябва да види какво мога — какво можех да направя.
Строхаус плъзна ръка върху мишката. Войничетата изчезнаха мигновено, заменени от екрана на „Windows“. Погледна към мен — откачената усмивка още стоеше на лицето му.
Избра с двойно щракане иконата за „Интернет“.
Видях ужасѐн как екранът се изпълни с едно златисто изображение на тюленски орден „Будвайзер“, последван от ръка, показваща среден пръст и надпис „Да ти го начукам, Строхаус“.
Последва тъмнина.
Милиардерът щракна мишката два пъти, три пъти, четири пъти. Не стана нищо. Удари мишката в бюрото и опита отново. Нищо. Удари компютъра с кокалестия си юмрук, но без резултат. Опита главния прекъсвач, за да рестартира компютъра. Шибаният компютър не тръгваше.
Разбира се, че нямаше да тръгне: еднократният капан на Уондър беше го изгорил — както и всяко шибано нещо в него.
Строхаус вдигна очи, пълни с паника. Лицето му беше станало лилаво.
— Какво… как… — изрева той.
Аз си мълчах.
Обърнах се към Свещеника, който също беше побелял:
— Мама му стара, не знам какво сте вкарали ти и момчетата във Вашингтон — казах, въпреки че имах доста добра представа за това, което ставаше. — Но не се притеснявай, има една тълпа наши танга, които точно сега биват прибирани от местните ченгета из цялата страна.
Свещеника се разяри.
— Казах ти…
Много добре знаех какво ми беше казал. И ако смятате, че изобщо някога съм му имал доверие, мога да ви кажа, че имам за продаване един имот на плажната ивица в Аризонската пустиня.
Долових движение зад гърба си — ръката на Л. К. пълзеше по бюрото към телефона. Обърнах се наполовина и стоварих юмрука си върху нея. Чух звук от чупещи се кости.
Той изпищя.
Дъг забеляза погледа в очите ми. Бръкна в сакото си и понечи да застане между нас. Док го спря. Просна го на мястото му с един унищожителен удар. Това беше добре, защото никога вече нямаше да се налага да пилея енергията си върху Дъг.