Невероятно. Ето ви класически стокхолмски синдром (за онези от вас, които не знаят, стокхолмският синдром е прехвърлянето на симпатиите на заложник от властите върху терористите. Дължи се на емоционалния стрес. Тъй като заложниците са оставени на милостта на своите мъчители, често пъти започват да се идентифицират с тях поради подсъзнателно желание да оцелеят.) Е, добре, това беше идеален случай — по-хубав не бях виждал.
Но независимо от стокхолмския си синдром или каквото и друго да имаше, моите заповеди бяха да я сваля от самолета.
— По дяволите, мадам министър, трябва да тръгваме, веднага.
Сякаш говорех на стена. Изобщо не реагира на думите ми. Махнах на Док да дойде. Неговият болничен маниер е далеч по-дипломатичен от моя. Клекна и застана с лице към мадам, усмихна се с чудесната си новоанглийска усмивка, взе ръцете й в своите и започна да говори тихо.
Успя. Тя му отговори след няколко секунди, като кимаше през сълзи. Преглътна, изхълца, преглътна отново, сякаш беше поела малко кафе през кривото гърло. С помощта на Док се изправи на колене. След това се отърси от ръцете му. Сведе глава сякаш в молитва, притисна ръце към лицето си, изкашля се два пъти, успокои дишането си и обърса нос с обратната страна на дланта си.
След това вдигна поглед и ме фиксира, трябва да призная искрено, усмихнат лъчезарно и самодоволно след добре свършената работа.
Само че лицето й беше разкривено в агония, примесена със страх, отвращение, презрение и шок.
— Невежа, идиот такъв — каза тя. — Слабоумен неандерталец-побойник. Презрян убиец. Ти уби охраната ми.
2.
Убийството на агента от Следствената служба може да е било неприятен случай, но не беше грешка. Абсошибанолютно никакво съмнение нямаше по този въпрос. Човек не размахва пистолет в отвлечен самолет по време на спасителна операция, без да очаква да го гръмнат. Следствената служба на Военноморските сили се съгласи на хартия — несъмнено в четири копия, макар на мен да показаха само розовия лист, — че (съгласно собствените им думи на бюроговор) случилото се е „печален акт, възникнал вследствие нещастно и злополучно отклонение (!?!) от правилната процедура за агентите от Следствената служба на Военноморските сили.“
Пълната с лайна чанта от ФБР в Маями, която и без това не изпитваше любов към мен или методите ми, написа в доклада си, че случилото се е било неизбежно, като се има предвид фактът, че съм действал, преди да ми дадат разрешение. Да. Точно така. В доклада й се казваше още, че макар и да бях спасил всички заложници и измъкнал министъра на Военноморските сили, без да разруша самолета, възнамерява да подаде оплакване за сексуален тормоз от моя страна, както и за използване на неприличен език, а и за непристойно поведение.
Приех записката на САК като комплимент. По свой бюрократичен начин тя казваше, че може да съм страхотен специалист, но маниерите ми не струват нищо. Е, да върви по дяволите, маниерите ми наистина не струват и съм горд с това.
Но нито завоалираните комплименти на ФБР, нито бюроговорът на Следствената служба не успяха да укротят министъра на Военноморските сили. Телевизионните мрежи не можаха да открият нищо за група АДАМ и затова решиха, че историята с отвлечения самолет се отнася за мен. Лицето ми — удобно изрязано от корици на книги — беше показвано по всички новинарски предавания заедно с доста неточни истории за противоречивата ми история на ренегат и командир от Групите за водене на война със специални методи на Военноморските сили на САЩ. Си Ен Ен използваха записа си с мен, на който правех пудинг от лицето на майор Джеф Лайъндейл, командир на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили след фиаското в Портсмут, Англия, за което четохте в „Свирепия 3“.
Не беше трудно да се намерят дузина бивши офицери ТЮЛЕНИ (чиито задници бяха носили по едно или друго време отпечатъците на обувките ми 45 номер), които нямаха нищо против да представят собствената си версия за историята ми в ТЮЛЕН на Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си, Си Ен Ен и всеки друг, който се интересуваше. До края на неделя вечер бях обрисуван като убиец с камъни, противообществен психопат и шизофреник — а това според тях бяха някои от по-добрите ми качества.
Да, телевизионните компании се обаждаха, за да видят дали искам да отговоря, но съм се научил да си затварям устата в такива безнадеждни случаи. Преценяваха ме, а преценката съвсем не беше добра.