Що се отнася до мен, всичко беше почти идеално. МАТКА щеше да има двойна задача. Най-напред щяхме да станем групата на Пентагона за спасяване на заложници, както и за антитерористични действия спрямо всички висши служители на Военноморските сили навсякъде в САЩ. Това ми даваше възможност да действам като антитерорист и спасител на заложници. И двете неща бяха актуални, а това означаваше, че си оставахме заети малки момченца.
Второ, всеки път, когато не преследвахме лоши типове, щяхме да провеждаме оценки на сигурността, които биха позволили на местните командири на бази да предотвратяват загуба на оръжие и муниции — все по-сериозен проблем, засегнат в редица секретни доклади от главния инспектор на Министерството на отбраната. Тази задача беше подобна на задачата на „Червената клетка“. С разликата, че тук ролята ни отразяваше новото развитие на „единността“ на въоръжените сили. Нека разясня тази дума на прост английски език. Ние може и да бяхме Военноморски сили, но задачата ни засягаше всички сектори на армията. Но поради вероятността да обидим сухопътната армия, ВВС, както и Морската пехота по време на разиграването на ролята си имахме нареждането да не проникваме в базите, докато играем ролята на терористи. Казано ми беше, че ние само ще провеждаме административни проверки и ще даваме писмени оценки на командирите на бази.
Да, точно така. Знаех, че няма да е възможно да удържа неудържимите си игриви разбойници, когато ни се представи възможност, но скръстих пръсти зад гърба си и отговорих с „Да, сър“ (като исках да кажа „Да ти го… сър“) и си отидох, преливащ от ентусиазъм.
Като се замисля за това сега, виждам, че всичко звучеше прекалено добре, за да е вярно. Дори тогава имах известни малки, нищожни съмнения — намираха се скептично разположени зад най-задната четвъртина на гадния ми словашки мозък, непосредствено под вулворадара. В края на краищата, ако нещо е прекалено хубаво, за да е истина, вероятно наистина е така.
Това мога да го кажа сега. В деня, когато ми представиха документацията, смятах, че съм улучил шибана шестица. В края на краищата бяха ми предоставили страхотно назначение — командвах деветте най-добри стрелци във Военноморските сили, а проклетата командна верига щеше да ме остави на мира.
Ако бях отделил повече време за размисъл, вероятно щях да стана по-мнителен. Защо например главнокомандващият военноморските операции, човек, известен с предпазливостта си, би одобрил подобна силно инициативна част, особено след като аз съм командирът й?
Но след като никога не съм имал склонност да regarde la bride de cheval donne — което ще рече, да гледам льо зъбите на подарения льо кон, аз и деветте ми стрелци щастливо се пренесохме в новата база на МАТКА пет етажа по-долу от стаята на Пол с изгледа към реката. Тази близост означаваше, че двамата с него можехме лесно да излизаме от време на време за по някой бургер и бира в кръчмата „Булфедърс“ на „Юниън стрийт“ или всяка друга от дългия списък на кръчмите в Стария град, за да си кажем клюките и да си поговорим глупости.
Добре, сега, когато сте в час, нека се върнем там, откъдето се отклонихме.
Отидох до Пентагона в 05:00 в понеделник, убягнах на камерите, отворих кабинета, свърших си книжовната работа и започнах да чакам предназначените за мен копия на докладите след събитието, изготвени в събота от ФБР. Нямаше оцелели танга — онзи, който скътахме, бил ударен от осколочната граната, която Док Трембли изхвърли през задната врата, и умрял от кръвоизлив.
Но трябваше да има информация за тях в огромната контраразузнавателна база данни на ФБР — серия папки, заели шест етажа на проклетата сграда на Дж. Едгар Хувър в центъра на Вашингтон. Независимо от думите на Мучача знаех, че ФБР си гледат работата. А аз исках да зная много повече за тези задници от АДАМ. Те разполагаха с добри данни за разписанието на министъра на Военноморските сили. Откъде ги имаха? Кой им ги даваше? Имаха хубави оръжия. Как са се снабдили с тях? Чрез кого?
Имаше и още. Исках да знам кои са те, каква цел преследва организацията им, откъде са, кога са образувани и защо искаха толкова много да разговарят с Л. К. Строхаус, милиардера от Калифорния. Също исках да разбера и някои неща за „Паджар“ от град Ла Куинта, Калифорния — фирмата, чиято реклама беше изрязало починалото танго.
Мотивацията ми беше проста като целувка.
Първо. Тези танга бяха провели добра операция.