Досега не беше успял. Досега. И то не поради липса на усилия от негова страна. В крайна сметка, според която Дики трябваше да бъде дум, което на виетнамски означава, че трябва да ми го начукат (а вие се досетете за какъвто си искате на друг език), за мен нямаше да има подкрепа отникъде. Нито от кабинета на командващия военноморските операции, нито от който и да е от останалите кабинети на Е-образния коридор.
Имаше и нещо по-лошо — Пинки беше се върнал във Вашингтон, за да заеме поста помощник на заместник-командващия военноморските операции — този пост се обозначава с ОП-06. Да, знам, работата е за две звезди, а последния път, когато всички ние видяхме Пинки, той беше почти произведен вицеадмирал. Но познайте какво стана? Не получи трета звезда. Или поне не този път. Затова той се намуси. И започна да крои планове. И стовари вината за всичко върху мен. Затова знаех, че Пинки тихичко би дърпал всички конци, до които се домогнеше, за да гарантира, че задникът ми ще бъде надлежно разпран, сцепен и накъсан — без, разбира се, да оставя издайнически отпечатъци от пръсти. Такъв е той.
Е, никога не са ме обвинявали, че съм un timide14. Затова в 15:00 изкачих стълбите на седемте етажа, преминах през половината сграда и се представих пред бюрото в Изпълнителния секретариат на изпълнителната секретарка първа степен на уважаемата С. Лин Крофорд.
— Полковник Марчинко се явява за среща с министъра.
Кръвта се оттегли от лицето й. Виждали ли сте как кръвта се оттегля от лицето на някой? То остава съвсем без цвят. Необходими й бяха няколко секунди, за да се овладее. Каза:
— Министърът не може да ви отдели време.
Мразя да получавам откази. Но нямаше да споря. Благодарих и си тръгнах. Преди хидравлично задвижваната дебела дървена врата да се затвори със съскане, видях как вдигна телефона, за да каже на секретаря какво е станало.
Ако си мислите, че се предавах, трябва да ви кажа, че не беше така. Но тъй като съм неконвенционален воин, реших да вляза по неконвенционален начин — през задната врата. Изминах петнадесет крачки надолу по коридора, докато стигнах една врата без табелка, охранявана от брава с бутон и шифър. Това е вратата за кабинета, в който министърът да може да работи на спокойствие. Знам го, защото, когато работех за Джон Леман, използвах тази врата, за да влизам и да излизам, и не трябваше да се записвам при секретарката му.
Трябва да знаете едно нещо за кодираните брави в Пентагона: комбинациите им не се сменят при всяка нова администрация. Така цивилните служители, които на практика ръководят всичко там, не трябва да запомнят цял комплект нови цифрови комбинации през четири години.
Когато през осемдесетте Леман обитаваше този кабинет, цифровата комбинация беше 3-4-3-5-1. Познайте какво стана, когато набрах тези цифри. Да — вратата щракна и се отвори.
Повечето офицери имат в кабинетите си огромни, церемониални помещения със страхотни изгледи и множество антични мебели — там се приемат официални посетители, провеждат се фотоконференции и се говори с пресата.
Но не работят в тях. Не — работят в малки, дори тесни, удобни бърлоги, в които не се налага да изминават половин километър, за да вземат от сейфа някоя папка или доклад.
Такова е и скривалището на министъра. То е облицовано с дървена ламперия и е уютно, има само един малък прозорец, който гледа към река Потомак, малка камина, в която вместо дървета гори газ, както и многобройни вградени лавици. Има и малко бюро, направено от дъски от „Ендюрънс“ — британски военен кораб, заседнал при Испания през войната от 1812 г., — кожено кресло със сходна възглавничка за краката, както и лампа за четене, изглеждащи, сякаш са от някой лондонски клуб, и един малък диван с масичка, разположени върху забележителен персийски килим.
Министърът на Военноморските сили вдигна глава, когато влязох през вратата. Седеше на креслото, обута в меки хавлиени чехли, завила коленете си с плетено афганистанско одеяло и спуснала очилата си с половин стъкла на върха на носа, и четеше дебел доклад. Не изглеждаше изненадана.
— Четох досието ви и предполагах, че рано или късно ще дойдете неканен, полковник.
— Мадам министър, мисля, че трябва да поговорим.
Тя свали крака от възглавничката, сложи доклада в скута си, навря очилата в гъстата си червена коса и стисна устни.
— Не съм сигурна, че има много за казване, полковник Марчинко.
— Вижте, мадам министър…
— Не, вие вижте и, моля ви, опитайте се поне веднъж да слушате.