Отново потупа доклада с химикала си.
— А когато се произнесе, полковник Марчинко, мисля, че с вас ще бъде свършено и от това армията ще има само полза.
Отидох в кабинета на министъра на Военноморските сили в понеделник следобед. Цинтарката в задника ми се заби във вторник сутринта в 06:00, когато ми отказаха достъп в оперативния център на МАТКА, състоящ се от малка група стаи, скрити зад осигурени срещу подслушване стени в мазето на Пентагона, и бях изпратен незабавно и toute de suite15 в един кабинет с размери два на два и без прозорци в огромен и приличен на лабиринт прашен склад до задната ограда на вашингтонското военноморско пристанище. Поставиха ме под специален режим и ми наредиха да правя Ес на квадрат (това значи да Си затварям шибаната човка и да Си седя на шибания задник, и никак да не мътя шибаната вода).
Какво ставаше — отново ли déjà vu?16 Последния път, когато ме бяха изпратили позорно от Пентагона в пристанището на Военноморските сили, бяха изхарчени шестдесет милиона долара в опит да се докаже, че съм действал по неподходящ начин. Въпреки всички разходи и шестстотинте човекогодини работа следователите от Следствената служба не намериха никакви улики срещу мен.
Сега щяха да се опитат да ме изхвърлят от града, разпаряйки пословичния ми задник още веднъж, макар да знаех, че съм действал в рамките на мисията си. Невероятно.
Клетката ми — за такава я смятах — вървеше с очукано сиво метално бюро, метален стол с неравни крака, както и празен шкаф за папки. Нямаше телефон. Нямаше брава на вратата. Очевидно на пода нямаше и скъп килим.
На този етап от живота си не приемам такова отношение. Най-напред не ми трябват парите, които Военноморските сили ми плащат. Върша работата, защото вярвам в нея, както и в хората си. Финансово съм осигурен. Направих цял самосвал пари с автобиографията си „Свирепия“, както и с двете й продължения в проза „Свирепия 2, Червената клетка“ и „Свирепия 3, Зелената група“. Освен това имам вила „Свирепия“, къща двеста квадрата и осемдесет хектара райска земя, намираща се съвсем близо до Куонтико и на около час път югозападно от Вашингтон. С такъв имот на кой му трябва килийката на Военноморското пристанище и двата часа път до работа?
Затова се върнах във вилата и се захванах за работа.
Работа ли? Не вярвате, струва ми се. Казвате: „Дики преди малко го навряха в кофата с лайна, а той продължава да продължава. Какво става?“
Отговорът, приятели, е, че се въртяха прекалено много колела, във въздуха имаше прекалено много цели, а когато във въздуха има прекалено много цели, въпросът ми е коя да сваля най-напред.
Вижте, знаех, че съм действал съгласно правилната процедура. Бях получил устното разрешение за действие от Националното командване. Проблемът пред мен се състоеше в това, че нямаше нищо на хартия. Е, нищо ново. Президентът беше заповядал на мен и на Зелената група да отвлечем едно фундаменталистко танго от Кайро sans писмена заповед. А някой някъде в Пентагона записваше всички входящи и изходящи обаждания на командния център на министъра на отбраната и затова знаех, че рано или късно ще получа необходимите сведения и ще бъда оправдан. Всичко беше въпрос на време — и усилие.
Все пак нямаше съмнение, че министърът на Военноморските сили искаше да ме отстрани от сцената — бързо. Имаше смисъл в това: за нея то беше политически целесъобразно.
Но двамата с нея имахме различни приоритети. Нейната работа е прекалено политическа — да държи всичко под капак. Моята е тактическа — да взривя капака. А аз считам своята мисия за по-важна от нейната. В края на краищата там имаше лоши хора, получили достъп до тайните на Военноморските сили, и бях решен да ги намеря и да ги изправя пред съда.
3.
С една дума, не си губех времето. Трябваше да се вършат разни неща. Например да се провери кои са АДАМ. Например да се провери Л. К. Строхаус. Усилията ми щяха да бъдат улеснени от една страна на моята личност, за която не съм говорил много досега: склонността ми да събирам всякакви дреболии. Просто казано, почти никога не изхвърлям нищо. Бившата ми съпруга, от вида на която ми се набръчкваше задникът, ме наричаше последния Плюшкин.
Кръстникът на всички тюлени Рой Боъм беше човекът, който първи ме насърчаваше да пазя всяко парченце хартия от Военноморските сили, преминало край носа на моя кораб.