Нека ви поднеса това в перспектива, хора. Това е повече от брутния национален продукт на Перу, Чили или Сирия. То е два пъти повече от брутния национален продукт на Малайзия. Позволете да използвам техническо описание от света на финансите: Л. К. Строхаус беше богат кучи син.
Но не парите му го правеха известен сега, а неговата политика. Струваше ми се, че напоследък, когато и да включа телевизора, виждах Л. К. Строхаус да ни обяснява колко неефективно, раздуто и безполезно беше станало правителтвото, както го наричаше.
— Ако правителтвото извършваше някакъв биднес19 — казваше той на Лари, Фил, Опра и Хералдо20 или на всеки друг, който би го взел в свое предаване, — отдавна да е ритнало камбаната.
Разрешението на Л. К. беше американският народ да го постави начело и да го остави да оправи нещата самосиндикално. Беше се регистрирал като независим кандидат за президент във всичките петдесет щата, а неговата организация получаваше милиони долари като вноски за помощ — не че той се нуждаеше и от един цент от тях.
Сега аз не съм политик. Прекарал съм повечето от живота си в армията, като съм работил за редица политически мотивирани командващи и правителства, които нямаха никаква представа как да използват смъртоносните ми таланти. Но те бяха мои командващи и правителства — всъщност това е конституцията, нали, а и аз бях положил клетва да защитавам същата тази конституция.
Както и да е, изглеждаше очевидно (дори и на мен), че старият Л. К. Строхаус искаше да направи основни изменения в конституцията. Новинарските предавания следяха изявите му и речите му на събития като срещи на „Воините на съдбата“, оръжейни панаири, както и политически събирания през изминалата година и половина. Позволете накратко да ви изложа политическата му философия.
Л. К. вярваше, че ни е необходим ръководител на държавата, който в по-малка степен се влияе от гласовете и не е политик от нежен и обещаващ да не лъже тип, а да бъде по-скоро като онези латиноамерикански caudillos — по бащински строги диктатори като Трухильо или Батиста. Част от мен беше съгласна с него. Исках държавен глава, който е решителен — човек, който води отпред. Л. К. със сигурност беше такъв — той сам ръководеше бизнеса си. Не оставяше това на други. А и в много области начинът ни на мислене съвпадаше. Спореше, че не се нуждаем от Министерство на отбраната, което провежда спасителни операции в страните от третия свят, вместо да стои готово за война. Аз също мислех така. Той смяташе, че ние трябва да водим, а не да следваме световните събития. И тук нямаше за какво да споря с него. Той беше против престъпността и вярваше в образованието. Точно така.
Имаше едно място, в което се различавахме с Л. К. — конституцията. Той никога не го казваше изрично, но намекваше, че ни трябва конституция, която според мен си беше направо страшна.
Но познайте какво ставаше? Предварителното гласуване показваше, че много американци са съгласни с него — смятаха, че се нуждаем от силен мъж, който да води правителството, а конституцията да върви по дяволите. Едно преброяване от вестник „Ю Ес Ей тудей“ отпреди три седмици показваше, че 22% от американците биха искали да се откажат от някои или всичките си конституционни права, ако това означава намаляване на престъпността, наркотиците и измамите с пари за социални помощи. Само този факт би трябвало да ви говори доста за настроението на нацията. Честно казано, мен направо ме изнервяше.
Още повече се изнервях от факта, че група добре въоръжени, добре информирани танга бяха искали да разговарят с него повече, отколкото с вицепрезидента на Съединените щати.
В 05:30 сряда сутринта позвъних на Стиви Уондър, защото си знаех, че е буден.
— Зает ли си напоследък? — попитах го.
— Да — изкикоти се той. Мразя кикота му. — Откакто си нямам кабинет, си седя вкъщи и си играя. А ти?
Аз му разказах за срещата си с министъра на Военноморските сили и за подозренията си. Можех да си представя как главата му се клати наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.
— Изглежда справедливо.
— Някой виждал ли е някаква информация от ФБР?
— Не. — Уондър замълча. Чух как сръбна от вечното си кафе. — Откакто ни затвориха вкъщи, никой не се е погрижил да пусне малко аки насам.
— Е, аз бих искал да видя…