— Да. Имам една-две идеи.
Излезе от „Интелинк“, за да се върне в системата на Военноморската следствена служба. Там използва статута си на свръхпотребител, за да напише кратка програма, която успя да въведе под кожата на „Интелинк“. Нарече я „Троянски кон“. Това представляваше фалшиво искане към всеки, който желаеше информация за Строхаус или група АДАМ, да въведе името и паролата си.
Програмата беше от типа Целувка32. От потребителите щеше да се иска да „въведат име“, а после да „въведат парола“. След това системата щеше да иска да повторят информацията, само че този път тя щеше да бъде отклонена към призрачен файл, който само Стиви Уондър можеше да достигне.
Огледа критично редовете компютърен патагонски, след което пренаписа последните няколко реда, като добави и моето име към списъка на запитванията.
Запитах го за какво е тази програма.
— Виж — обясни той, — когато напишеш паролата си в секретна система, тази парола се кодира в безсмислен код. Когато например написах цилиндър на клавишите, системата не използва тези осем букви, за да ми позволи достъп. Тя ги закодира в нещо, което може да изглежда така — и той написа gqri@vcr на екрана. — След това е сравнила тези букви и символи с главен списък на имена и пароли, регистрирала е данните и ги е одобрила. Тогава получих зелената светлина за влизане в „Интелинк“.
— Е?
— Е, влязох в системата като Джим, системния инспектор.
А, сега разбрах накъде бие. Джим, задникът от Военноморската следствена служба, нямаше достъп до файловете на Л. К. Строхаус. За да ги отворим, щяха да ни трябват други имена и пароли от по-висока категория.
Програмата, която Уондър току-що беше написал, вършеше две неща. Първо, тя щеше да ни поднесе един работен лист от имена и пароли на незакодиран английски. Това щеше да ни позволи да използваме „Интелинк“, както всеки друг потребител, което затрудняваше проследяването ни. Второ, можехме да видим още кой търси същата информация за нещата, които интересуваха и нас. Това беше, като да влезеш и да хвърлиш поглед през рамо — да провериш как си откъм шест, както казват пилотите.
5.
Уондър си взе отпуск до края на седмицата. Аз ли? Аз прекарвах времето си в обмисляне на възможностите, докато си изливах агресивните чувства върху еднотонната тежест на гладиатора, поставен на бетонната площадка с размери три на три метра в малка празна зона в кърмовата част на ваната с масажиращи струи „Джакузи“ и ляво на борд от езерото.
Правенето на мускули (Помпането на желязо — Валя Валентиновна, така казват на английски, и сигурно трябва да го обяснявам под черта или пък да оставя правенето на мускули, а?) на открито беше навик, който добих в затвора. Помните, че изкарах една година в пандиза в началото на деветдесетте години, след като журито на федералния съд — след две дела и независимо от явната липса на доказателства — ме призна за виновен по обвинение в заговор за измама на правителството във връзка с цените на гранати за специални операции. Излежах присъдата си в Питърсбърг33, Вирджиния, около четиридесет мили южно от Ричмънд34.
Както и да е, гладиаторът с тежестите във федералния лагер за лоши момчета и Кметския минетчийски затвор в Питърсбърг се намира на двеста метра от столовата до четиридесет и пет метровата бетонна площадка с баскетболните обръчи в стил Южен Бронкс. Всяка сутрин точно в шест минавах покрай кулата на часовите, пращах на дежурния когъск (което на затворнически жаргон означава конски гъз с ключове) приятелски поздрав, след което започвах физическа подготовка. Дрехите ми винаги бяха едни и същи: чифт найлонови шорти за бягане, чифт маратонки „Найки“, както и лента за челото. Носех едни и същи дрехи при минус десет градуса и при тридесет градуса. Пристигнал бях в Питърсбърг на 16 април. През ноември охраната започна да се обзалага дали ще облека анцуг или поне тениска. Към февруари, когато ме гледаха как се връщам бавно от тренировката си, потънал до косматите си глезени в кал, с лед, покрил брадата и веждите ми, и с пара, вдигаща се от голото ми тяло, разбраха, че няма да има победител.
Та аз правех упражненията си и стигнах до някои изводи. Първият беше, че предвид информацията, която бяхме отсели от компютъра, щях да имам достатъчно материал, за да се боря с решението на министъра на Военноморските сили да ме уволни дисциплинарно. Знаех, че съм прав и че решението й е мотивирано от политически съображения. Второ, исках да разгледам въпроса за АДАМ по-задълбочено. Имаше някакво укриване на фактите и исках да зная защо, тъй като предвид онова, което аз и Уондър бяхме открили, то от мен правеха bouc — или льо виновник на френски език — както за изтичането на информация от Военноморските сили (попадането на графика за пътуване на шефа на Военноморските сили в ръцете на АДАМ беше сериозно осиране), така и незаконното наблюдение на ФБР върху групата танга.