— Ще го държа — каза той и кимна. Пипалата му продължаваха да бъдат червени, което показваши, че е изваден от равновесие.
— И двамата трябва да бъдем внимателни — каза той и погали шията си. — Както съм чувал, Ф. не понася хрътки около себе си.
— Не се грижи за това — подхвърлих му. — Само си трай, че съм бил тук.
Когато си тръгвах той ме съпроводи с това, което минава за усмивка на сатурнианин.
VII
Кръглата кула бе алуминиев цилиндър направен от съчленени секции, в които се помещаваха различни офиси. Тя се издигаше в една от процъфтяващите части на Купол сити. Денят бе неработен, вътрешния транспорт едва помръдваше и само няколко от скоростните пътеки наистина се движеха.
АВЗ се намираше на самия връх. Качих се на тръбоасансьора, прехвърлих се на дълга тръбопътечка и стигнах необходимата ми секция без затруднения. В празничните дни всичко това бе затворено за посетители и нямаше защо да се опасявам, че някой случаен гост може да ме смути.
Вътре беше тъмно, щорите спуснати, но аз, както винаги, носех точков фенер и се възползувах от него да огледам помещението.
Кантората на Ф. беше добре подредена с мебели от некласически кожи. Масата бе облицована с ивиците на земна зебра. Кушетката се покриваше от марсианска пантера, а креслата с високи гърбове сияеха с разкоша на венерианските дъждовици.
Помислих си, че ако Ф. ме докопа тук, то ще присъедини и моята кожа към солидната си колекция.
Дори не знаех, какво представлява блока и с какъв бизнес се занимават тези господа. Навсякъде бе чисто и подредено и нищо не подсказваше с каква игра се забавлява Ф. Масата веднага привлече вниманието ми — тя предоставяше най-голямм шанс да открия нещо, което си заслужава труда.
Тази необикновена мебел беше направо огромна, притежаваше доста изваждащи се чекмеджета и страничната и част бе нашарена с пъстри ивици.
Оставих на масата фенерчето си и се наведох да разгледам съдържанието на първото чекмедже.
Не успях да завърша работата, защото фенерчето се търкулна на пода и угасна. Обърнах се, но в тъмнината нищо не виждах и затова силния удар в зъбите, който едва не ми отнесе ченето, направо ме смая.
Прегънах се на две и преди да падна парализиран, втори удар ми намести остатъците от обеда в стомаха. Съвсем естесвено, това би следвало да предизвика гадене и дори повръщане и като нямах друга възможност да отговоря по подходящ начин, реших да се възползвам от плутоновския дълбоковдишвателен метод. Напрегнах диафрагмата си, но това не се оказа достатъчно ефективно. Междувременно замахнах с втвърдени пръсти и попаднах в нечия плът. Озадачено човешко бръмчене ми съобщи, че с врага ми сме на равна нога — и той беше чистокръвен земляк от родната планета.
Нима това бе самият Ф.? Ако бе вярна тази ми догадка, защо досега не употреби някакво оръжие? Каква би спечелил, като ми запази живота? Тези мисли ме ободриха и в същия миг усетих стоманена хватка на нещо, което се уви около шията ми и веднага бях захвърлен право в стената. Паднах с ниско присядане и полуобръщане, което противника не очакваше и това ми даде възможност да се освободя.
Време бе да премина в отбрана.
Завъртях се рязко и замахнах с коляно право в мястото, където би следвало да се намира стомаха и отново дочух болезнено охкане. Опитах се да нанеса и следващия удар — „чука“, но на половината път срещнах меркурианското „разтягане“ и кракът ми полетя във въздуха.
Охо! Момчето изглежда е чист професионалист и за специализираните системи на близък бой знае не по-малко от мен. Това ми се стори доста забавно.
Ние бавно се обикаляхме един друг в тъмнината. В бъркотията изпуснах пистолета си, великолепния 38-и калибър. Движенията ни продължиха в същия предпазлив темп. Очите ми постепенно привикнаха с тъмнината и аз вече забелязвах приведената, готова за скок фигура, внушителна, черна на тъмен фон и реших да приложа бесния уранийски удар с лакът, който попадна в шията на противника ми.
Ние направо се сплетохме. Усетих грубите пръсти на този човек да стискат гърлото ми и да ме лишават от животворния въздух. Докато аз го бях докопал за прасците и с последни сили се опитвах да разкъсам сухожилието му.
Направо се отчаях: този тип ще ме провали, ако не се справя бързо с него. А не беше проста работа. Той употреби бейтългейтския „сечащ надолу“ и лявата ми ръка направо онемя. Аз рязко се отдръпнах надясно и избягах от твърдата „примка“, която трябваше да ме просне на пода.
Така се придвижих, че между нас се оказа масата — очаквах ръката ми бързо да се оправи. Черната фигура размаха левия си юмрук, но познавах този гамбит и се измъкнах от удара. Кръвта ми затуптя в повредената ми ръка и докато се гонехме си масажирах лакътя и пръстите.