— О, Сам… нима така ще постъпиш със стария си приятел?
— Ако пропееш…
Той застена и вдигнатите му ръце затрепераха. Намираше се в капан и добре го разбираше. Какво друго му оставаше, освен да се раздърдори?
ТеТе ни гледаше от далечния ъгъл на бараката. Беше се свила до стената и не желаеше да има нищо общо с такъв момък като мен.
— Мисля… мисля, че знам, момчетата, които ти трябват — каза Джим. — Те са в служебния списък на Кейн и той понякога им намира работа, за която са нужни здрави нерви и яки юмруци. Но те не приказват за това — предпочитат да държат езиците зад зъбите. За тях е чест да работят за краля на роботите.
— Имената им — настоях.
— Знам само прякорите им — захъмка Джим. — Единия е Плодчето, защото обича да лапа всякакви видове плодове, особено предпочита сливите-ягоди от Венера и пазвата му постоянно е пълна с…
— Достатъчно с подробностите — викнах му рязко. — Казвай за останалите.
Джим се почеса по бузата, нервно му беше, но приказваше, а това бе добре.
— Вторият е Паякът. Външността му е такава — Космат и тлъст. Хилещото се бебе е третият — защото никога не се усмихва. Така да се каже, ирония в прякора.
— Схванах добре — казах аз. — Къде се подвизават?
Лицето му се покри с пот и заблестя от страх.
— Аз… не съм … сигурен, че ще мога…
Свих юмруци. Той се извърна.
— Чакай, секунда, само, започвам да си спомням, да започвам…
— Провървя ти, че имаш такава добра памет — ухилих се аз. — Тя спаси носа ти от малка неприятност и голям кръвотек.
Той ми върна обратно усмивката, после тя се превърна в нещо кисело и неуверено.
— Повърти се в „Струятя на сока“, понякога тези малчугана се мяркат там да си наквасят гърлото.
— Какви са им пушкалата?
— Плодчето мъкне скорострелния Ръгби-Поуел 2.20–70, който е пригоден специално за ръкопашен бой. Паякът е без жезъл, но в ботуша си държи нож с дълго острие. Хилещия се предпочита Уикърс-Спейшъл 20–40. И тримата добре работят с инструментите си. Лоши са тези новини, Сам.
— Първия път, в Мехур сити те стреляха с микролазери 45 Сидли-Армстрънг — казах му аз.
— Това не е лунно оръжие. Тук се мъкнат с нещо по-леко. Но умеят да боравят с почти всичко на света. Кейн не би наел някои недоучени младоци.
— Какво още трябва да зная?
— Нищо друго, освен да те помоля да не споменаваш името ми. Ако някоя Луна научи, че аз съм проговорил, то веднага ще се превърна в труп.
— Ти прекалено много се безпокоиш — казах аз и му подадох чашата. — Пийни, Джим.
Той ми върна празната чаша, награби бутилка Луносок и зацоца от нея.
— Това кафе ще ми прояде вътрешностите — каза той като се откъсна от цицката.
Обърнах се към ТеТе. Тя не помръдваше.
— Сестричке, трябва да си намериш нов мъж — казах аз. — Този сокогълтач няма бъдеще.
Тя нищо не отговори, само още по остро ме загледа от ъгълчето си. Джим продължи да трепери, когато се качвах в пясъкохода.
XIII
Никога не съм бил силен на „Гръбчето“, чисто лунна игра, в която се употребяват големи сланинени топки. Целта е противника да се измъкна от прикритието и да бъде свален с един удар на топката. Удари в главата и корема се смятат за нечестни. Три попадения и рунда е спечелен.
Само на Луната, със слабата и сила на тежестта, е възможна такава игра. На Земята тя е прекалено изтощителна. Но дори и тук за нея е нужно здание.
Луните биват светли и тъмни, високи и ниски, брадати и бръснати, но притежават една обща черта — телосложение като на професионален борец.
Когато влязох в „Струята на Сока“, играта бе в разгара си. Мокро пляскане на сланината в гърдите и безсрамните викове ми подсказаха, че някой си е получил заслуженото.
Веднага засякох трима юначаги с масивни тела, които подмятаха кълбата до далечната стена. Поръчах си венериански джус и попитах съдържателя на това злачно място, кои са тези мъжаги.
— Тъся Плодчето, Паяка и Хилещото се бебче — казах му аз. — това те ли са?
— Разбира се, че са те, приятелю — съдържателят постави чашата с джуса на тезгяха. Някога е загубил ръката си, но и досега не бе се погрижил да му присадят нова. Размаха остатъка в посока на тримата главорези. — Те не обичат чужденци да им се бъркат в играта. Ако съм на твое място, бих се държал на растояние светлинна година от тях.
— Но не си на моето място — казах и три големи глътки изпразниха чашата. Налях в стомаха си истински пожар, но трябваше малко да се загрея преди да започна замислената работа.