— Пристигнахме — оповести той. — Искате ли да ви почакам?
— Не, връщай се на поста си!
Забралото на шлема се тракна и той заблъска с железата си спиралите на каменните стъпала.
Изчаках да се отдалечи и опитах да отворя вратата. Тя не помръдна. Ударих с юмрук по дървото. Почаках. Отново ударих. Дали Исма е жива?
Неясни звуци ми подсказаха, че вътре има някой. Завъртя се ключ и нещо тежко изтрака. Вратата се открехна и през тясната цепка черен синтетичен здравеняк ме изгледа.
— Трябва да преместя затворничката — направо му заявих аз.
— Пълномощията ти?
— Директива на Ронфостър Кейн.
Подадох му магнитната карта. Той закачи оръжието си на шията провери картата и ми позволи да вляза вътре. Лъхна ме миризма на пот и слама. Единствен источник на светлина бяха мъждеещи свещи. Венерианката бе прикована за каменната стена, права, напълно гола, с разтворени ръце и крака. Трите й шии бяха захванати с широки пръстени, от които излизаха вериги и отиваха в халки на стената. Очите и бяха затворени. С нея се бяха отнасяли грубо и тялото и бе покрито с белези и мръсотия.
— Отвържете я — заповядах аз.
В килията имаше още две синтета. Те стояха безмълвни. Стражът до вратата премигваше и се опитваше нещо да измисли. Онези двамата се заеха да свалят веригите.
— Вие сте един от трите Луни, които я доведоха тук — студено ме осведоми пазачът. — Помня лицето ви.
— Така е.
— Казаха ни, че Кейн желае тя да е окована в Кулата. Какво го е накарало да промени решението си?
— Това не е твоя работа — срязах го аз с хриптящия си глас. — Изпълнявай си задълженията и си дръж езика зад зъбите.
Изглежда това не му хареса. Челюстта му се напрегна и през синтетичните очи започна да се излъчва черна ненавист. Но прибра езика си зад зъбите и ги захлопна здравата. След продължителни усилия и доста чукане двете други синтета освободиха Исма от веригите. Тя се отпусна върху техните ръце и те просто я захвърлиха на пода.
Приближих се до нея и няколко пъти я ущипах. Тя не помръдна. Тогава я заплесках през лицата силно и без да се шегувам. Тя трябваше бързо да се събуди и още по-бързо да се раздвижи. В известна степен успях. Момичето се размърда и замига с шестте си очи.
— Хайде, сестричке — избърборих, — събуждай се. Ние с теб трябва да се поразходим до едно весело място.
— Къде смятате да отидете? — поинтересува се момъкът до вратата.
— На Калисто — изтърсих без много да мисля.
Настъпи зловещо мълчание.
— Отговорът е неправилен! — извряка синтето.
Обърнах се към него.
— И защо, дявол да те вземе?
— На вратата казахте, че ще я отведете на Деймос. Знам това, защото тази информация ни предадоха по видеотелефона.
— Сега ще ти обесня всичко — изрекох и се приближих до него. Десният ми прав се стрелна в корема му. Това се оказа грешка. Синтетата нямат кореми. Вместо да се прегъне на две и да заближе пода, той ми тресна един по лицето. Аз полетях назад, а момъка се протегна за оръжието си. Останалите също зашариха с ръце по поясите си.
Оказах се по-бърз от тях. Калибърът ми изграка и събори двойката пред мен, третият пропуснах и той отскочи встрани, гмурна се под масата и от там изстреля един заряд. Над главата ми избухна кратка светкавица и полетяха камъчета.
Той не получи втори шанс да ме убие. Следващият ми изстрел го прониза в гърдите и тялото му се отпусна безпомощно.
Прибрах 38-и в кобура и се заех с Исма. Тя се бе съвзела напълно и беше направо изплашена.
— Ще ме убиеш ли? Кейн ли те изпрати?
Застанах пред нея на колене и заговорих с нормален глас.
— Слушай внимателно, мис Умани. Аз съм Спейс, частния детектив, който наехте на Марс. Направих си пласто и с това лице се промъкнах тук. Искам веднага да тръгваме. В състояние ли сте, да вървите?
— Да, мисля, че да — тя ми подари усмивка от средната си глава. — Носът ви е счупен.
Усещах това. Юмрукът на вратопазачът ме улучи точно на място. Добре ме предупреждаваше Заадер — не биваше да позволявам, да ме удрят по мутрата. Проклет шанс! Могат да последват големи неприятности.
— Забрави носа ми — казах аз. — Вдигай се!
— Май ще успея.
— Прекрасно. Да поемаме. Намираме се в устата на лъва и трябва да излезем преди зъбите да щракнат.
XV
Бягаш ли — чакай да падне тъмнината, но в нашият случай това бе глупаво и безполезно. Меркурианският ден, както впрочем и нощта, продължава осемдесет и осем земни дни. Трябваше да поемем риска на бягстото под ярките слънчеви лъчи.