Още не беше се раздал сигнал за тревога или тропот на стражите, затова имахме възможност да изоставим замъка преди да са открили трите мъртви синтета.
Излязохме навън и аз веднага се възползувах от тежката връзка с ключове на синтетата. Заключих вратата. Така можех да спечеля още време. Исма трепереше и се притискаше до стената. Да я облека бях използувал копринената мантия на един от пазачите и тя сега се бе изхитрила да изглежда нормално. Тя бе прекрасен образец на венерианска жественост, но да се възползувам от нея нямах нито време нито място. Припомних си един доста срамен виц, който завършваше по следния начин: „… и ето защо една глава е добре, а три — прекрасно…“ Тогава бях на девет години и малко нещо разбрах. Сега се изхилих, като си го спомних.
— Нещо смешно ли има?
— Нищо.
Тръгнахме по стъпалата надолу, скоро те останаха зад нас и разбрах, че сме се заблудили.
— Как ще намерим обратния път към изхода на замъка?
— Нима не си влязъл от там — удиви се Исма.
— Разбира се, че от там. Но до килията ти ме съпроводи парче желязо и аз го освободих, когато стигнахме целта.
— Да помолим за помощ някой друг войник. Те нищо не подозират.
— Не бива — отговорих аз. — С този разбит нос не трябва да ме виждат. Ще започнат да задават въпроси, на които не ще мога да отговоря. Сам ще се опитам да намеря обратния път.
— Вие мислите, че ще успеете?
— Трябва да пробвам, да вървим!
И продължихме нататък през безчислените сводести галерии на замъка. Струваше ми се, че те са подобни на тези през които пристигнах, но не бях сигурен, защото на това място един камък не се отличаваше от друг.
— Мисля, че вървим правилно — каза Исма. — Аз помня, как ме водиха през тези места. Ние се приближаваме към вратата.
Тя бе успяла да се успокои, да възвърне предишните си сили и духовна твърдост. Триглавите произхождат от як корен.
Най-после засякох пред нас двора на замъка.
— Съдбата е още с нас — казах аз. — Зная, как от двора се стига до вратата.
Бързо пресякохме двора. Стражите продължаваха упражненията си, но бяха останали по-малко от преди, налагаха се с бойните секири, при което се разнасяше звън сякаш от камбана.
— Те са прекалено заети, да ни обърнат внимание — прошепна Исма и беше напълно права, преминахме без произшествия. — Аз мисля — въздъхна тя, когато се приближихме до огромната столова на замъка, — че няма да е лошо, да хапнем нещо. Какво ще кажеш, ако си починем малко?
— И аз бих желал нещичко да хапна — съгласих се с нея.
Столовата беше празна. Дългата маса бе заредена с кошници пълни с разнообразни плодове. Докато Исма лапаше ябълки и круши и пълнеше с тях джобовете си, аз напълних две тумбести шишета с вино от бъчвата на края на масата.
— Пий до дъно! — ухилих се аз.
Ядохме колкото се може по-бързо и не откъсвахме поглед от входа. Виното бе ободряващо, а плодовете — възхитителни. Кейн се обслужваше с роботоградинари и псевдовинари, тъй че — да живее Кейн, който обича да се радва на такива неща в живота.
Продължихме. Отново галерия. Коридори. Стаи със сиви мебели. Портрети на херцози и крале. Италиансти квазимраморни подове. Каменна камина и над нея глави на глигани.
— Сам, успяхме — възкликна Исма, когато вдигащият се мост се спусна и ние преминахме по него над рова с разтопената лава.
— Не съвсем — отбелязах сухо, — очакват ни.
Огнедишащият дракон на Кейн шумно спеше на пътя. Огромната му глава заприщяше пътя по цялата му шир, а от двете страни се спускаха стръмни склонове и да се заобиколи звяра беше невъзможно.
Ние бяхме блокирани.
— Избрал си е дяволски неподходящо място да подремне — направих остроумна забележка.
— Едва ли ще му хареса, ако го разтревожим — каза Исма. — Какво ще правим сега?
Опитах се да отговоря на въпроса, но през това време в замъка се вдигна тревога.
— Тишината свърши — забелязах аз. — Изглежда са открили онези лапнимухльовци. — Извадих 38-и калибър и го подадох на момичето. — Вземи, може да ти потрябва.
Вдигащият се мост започна да се спуска. Това означаваше само едно, стражата ще мине по него и ще ни притисне към любимеца на Кейн. Помислих си, че той сигурно е имал тежка нощ, щом спи без да обръща внимание на сигналите.
— Следи дракона — заръчах на Исма. — Викай, ако се разбуди.
Оставих я на място и затичах по пътя, като измъкнах лазеромета с гъвкавото дуло 60–70 и хвърлих поглед на моста. Натиснах спусъка и яркия лъч се заби в него като в полуразтопено пакетче масло. За две секунди го прерязах на две и една голяма част падна в лавата. Това спря стражата на замъка. Засега те нямаше начин да се доберат до нас.