Дяволското перде като на забавена снимка повдигна вежди.
— Какво толкова пък, слушах за този доктор. Разбира се. За него пишат всички весници.
— Нищо не разбирам.
— Убит е преди два земни дни в Мехур сити. Той е ползвал чуждо тяло, но по анализите на мозъка са индетифицирали личността му. В престъплението са замесени трима лунни гангстери.
— Достатъчно — казах аз.
— Те са пречукали и усиновената дъщеря на доктора, мис Исма Умани, а също и един бизнесмен с когото те са били свързани.
— Можеш ли да си спомниш името му?
Той прехапа усни и се съсредоточи.
— Почакай малко, сега… — сети се той по едно време, — къде се запиля този весник? Аха, ето го — и ми подаде сгънатото парче хартия.
Прочетох съобщението и въздъхнах.
— О’кей, напиши ми билет за най-близкия рейс до Марс.
— Радвам се, сър, че се решихте.
Предстоеше ми посещение на едно погребение.
Застанах пред тялото в пласмасовия пакет и се вгледах: здраво момче бе този юнак, с неговите мускули, висок ръст, белег на дясната буза и плътно прилепени устни. Изглеждаше на не повече от тридесет години, косите му още бяха напълно черни, а веждите гъсти и сплетени. Това сурово лице бе видяло доста неща през краткия си живот, носът бе сплескан, а ушите порядъчно раздърпани.
— Лошо, Сам, лошо — казах аз. — Ти не беше лош човек.
Това, без никакво съмнение бях аз. Очите ми бяха затворени, но това бяха моите очи: тъмни, дълбоки и жестоки, както и устата. Познах дори евтиния си сив псевдокостюм. Бях го купил на Уран от количката на дребничък вехтошар — ястреб с шест ръце и нито една капчица съвест.
— Приятел ли бяхте с покойника? — попита ме разпоредителката с ласкав поглед, който се стараеше да изглежда достатъчно съчувствуващ.
— Заедно израстнахме в Старото Чикаго — казах аз. — Но ние отдавна не се бяхме виждали и аз едва днес прочетох за смъртта му. Реших да дойда и да окажа последна почит.
— Колко благородно от Ваша страна. Уверен съм, че мистър Спейс би одобрил такъв жест. Той харесва ли Ви?
— Ха?
— Имам предвид нашата работа. Лицето му е така спокойно и умиротворено. Когато ни го предадоха беше нещо ужасно.
— Изглежда като жив и напълно здрав.
Ласкавата дама кимна и продължи:
— Действително, оформянето и представянето на покойника е необикновено изкуство… Трябва да спомена, че в днешно време, това изкуство не се оценява както трябва.
— Напълно съм съгласен, госпожо — казах аз. — А успяха ли да хванат престъпниците, които така са го изстудили?
Тя поклати тъжно глава.
— Не, още са на свобода — въздъхна и почервеня. — Ние подготвихме мис Умани и баща й за показ. Не желаете ли да ги видите?
Тя се приближи до мен и очите и станаха влажни и любопитни.
— Как се казвате, сър?… За списъка на посетителите.
Носех фалшиви мустаци, а истинския ми нос ме засърбя. Не се стърпях и се почесах, без да скривам раздразнението си.
— Хамит — казах аз. — С едно „т“ накрая. Доста често го пишат неправилно.
— Разбира се — каза тя и внимателно записа фамилията. — Само едно „т“ на края. Къде ще се настаните, мистър Хамит? В Мехур сити ли?
— Защо не и там.
— Тогава службата в местната катедрала ще Ви хареса. Ние изпращаме покойниците с почит на високо ниво.
— Уверен съм в това — казах аз. — Но сега трябва да ви напусна. Нали знаете, какви са нашите объркани времена.
— Напълно съм съгласна, сър — тя кимна и изчезна зад завесата.
Xвърлих последен погледна бедния Сам.
— Млекопитаещо такова — казах му аз. — Трябвало е да държиш 38-и калибър между куфарите.
Очите му дори не трепнаха и продължи да изглежда умиротворен.
V
Най-после въздъхнах с облекчение, знаех какво бе станало и освен това имаше един човек, който би могъл да ми помогне. Когато го бях видял последен път, той живееше непосредствено под музея на Изкуствата в Старото Чикаго.
Тръгнах натам.
Древните лъвове на входа се вгледаха в мен, докато изкачвах мраморните стъпала. Тези пластоотпечатъци не бяха така величествени както оригиналите, но те къде по-лесно се почистваха отколкото гранитните лъвове. Когато бях малък, камъкът попиваше калта в порите, а сега копията им бяха съвършено непоемащи.
Пред входа ме спря пазача.
— Затворено е — каза той. — Ела утре.
— Не идвам, да зяпам колекцията ви — казах аз. — Трябва да видя Натан Оливър. Нали още живее тук?