- Може би онези са имали предвид точно това.
- Кои? С кого си разговаряла?
Тя вдигна рамене.
- Наистина не си спомням. Някакви адвокатчета при Гуидо говореха за теб.
- А ти как реагира?
- Ядосах се — отвърна тя.
Вейл се засмя. След миг и тя го последва.
Когато смехът им затихна, лицето му отново се изопна. Парвър го погледна и осъзна, че никога до този момент не го виждала толкова ядосан. Когато нещо го изкарваше извън кожата му, той заприличваше на опитен играч на покер. Лицето му се превръщаше в каменна маска и само очите му показваха някакво чувство. Погледът му ставаше напрегнат и предизвикателен. Когато беше спокоен, отношението му беше типично ирландско — "не се коси" или пък "заслужава ли си да се нервираш за дреболии".
Сега погледът му беше много, много напрегнат.
- Какво те яде? — попита тя. Изненада се, че сама зададе този въпрос и осъзна, че може би в този миг бе преминала границата между професионалните и личните отношения.
Очите му се втренчиха в отсрещната стена, той пъхна цигарата между устните си, но не я запали.
- Стемплър — отвърна той след малко.
- Стемплър?
- Днес се видях с него.
- И какво те разстрои?
- Той е лъжец. Напълно аморален. Психопат и убиец. Скоро ще бъде навън и сигурно вече е набелязал следващата си жертва. Наясно е, че аз знам истината, но е наясно също и че не мога да направя нищо, за да го спра. Това го изпълва с огромно удовлетворение.
Очите й се разшириха.
- Само това ни трябваше!
- Ти си първата, на която го казвам — подчерта той. - Пази го в тайна, докато сам не реша да го известя на останалите.
- Какво смяташ да нравиш?
- Ако знаех отговора, нямаше да седя тук в тъмното. Вече щях да съм приключил с великолепните спагети, които готви Джейн, и да предвкусвам по-нататъшните удоволствия за вечерта.
- Мога ли да ти помогна с нещо?
- Шана, ти си доста умно момиче и си страхотна в съда, обаче това надали е нещо, в което би искала да се забъркаш. Няма нищо общо с разглеждането на снимки от местопрестъплението или разпита на някой новоизпечен убиец. Става въпрос за игра на дявола и бъди сигурна, че ако застанеш твърде близо, огънят няма да те пощади.
Тя не отговори. В стаята настъпи мълчание. След известно време Парвър се прокашля и се надигна. Тогава Вейл внезапно се изправи в креслото си и изпука с пръсти толкова силно, че я стресна.
- Окей — каза той. — Благодаря, че ме изслуша. Сега смятам да отида у Джейн Венъбъл и да се опитам да забравя всичко това поне за няколко часа. Що се отнася до Едит Стодард, права си. Както казва Джейн, в случая има нещо гнило. Разбери какво е то. Аз също бих искал да го узная. Делото е твое, Парвър. И така, има ли нещо специално, което искаше да ми кажеш?
- Не, просто исках да поговоря с някого и попаднах на теб.
- Искаш ли да поговорим още?
Тя се усмихна и поклати глава.
- Не, а съм сигурна, че и ти не си в настроение. Вейл стана и разкърши ръце.
- Точно така. Хайде да тръгваме. Ще вземем такси, аз черпя.
- Ще си платя своята половина — запротестира тя.
- Добре, добре — успокои я Вейл. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш и цялата сметка.
Харви Сен-Клер наблюдаваше залеза през един от прозорците на фермата. На около половин миля от постройката се виждаха танцуващите лъчи на фенерчетата. Търсеха Попи Палмър вече шести час.
- Няма да я намерят, Абъл.
- Знам.
- Тогава защо ги прати там?
- Може и да греша.
Стенър от два часа седеше зад бюрото на Дарби и ровеше в сметките, писмата, бележките и останалите документи, които бе открил из чекмеджетата. Сен-Клер издърпа един стол и седна.
- Никаква самолетна резервация. Не е викала такси. Колата й е паркирана пред апартамента...
- Не е изключено да я е откарал Дарби.
- Никаква самолетна резервация — повтори Сен- Клер. — И никаква сестра във Финикс.
- Отишла е при някой друг.
- Никаква самолетна резервация...
- Платила е в брой и е оставила измислено име.
- Снимката й е разпратена по всички билетни бюра на летището. Никой не я разпозна.
- Може да е носела перука.
- Ти си доста странен човек, Абъл, известно ли ти е?
- От десет години работя за Мартин Вейл. Не се притеснявай, и ти ще свикнеш. Той мрази изненадите.
- Щом не е тук и не е заминавала, къде, по дяволите, може да бъде?
Стенър не отговори.
- Понякога ми се иска никога да не бях чувал за правата на заподозрения и всички онези шибани глупости - измърмори Сен-Клер. — Тексаското правосъдие би свършило далеч по-добра работа.
- Какво е тексаското правосъдие? — поинтересува се Стенър и почти веднага съжали, че е попитал. Беше подредял проверените писма в единия край на бюрото, а в другия бе купчинката с днешната, още неотворена поща.