- Няма проблеми — кимна Стенър и се качи на борда. Сен-Клер проверяваше мотора.
След малко вече бяха на път. Лицата и якетата им се овлажниха от мъглата.
- Доста мрачно време — отбеляза Сен-Клер, проследявайки с поглед тънкия лъч на фенерчето, който разцепваше мъглата.
- О, смърт, да изпълниш дъха ми с мъгла, да покриеш лицето ми с облак — тихо каза Стенър.
- Не знаех, че си поет — обади се Сен-Клер.
- Не съм. Робърт Браунинг го е казал.
Лодката се носеше по течението, моторът монотонно бръмчеше отзад, а Стенър разглеждаше картата, опитвайки се да разбере къде точно се намират. След двайсетина минути видяха смътните очертания на друга лодка. Беше вързана към едно от крайречните дървета.
- Двама са — прошепна Стенър, когато доближиха заливчето.
- Двамата ловци бяха облечени в камуфлажни дрехи. Бяха хвърлили якетата си в задната част на лодката. Никой от тях не беше Дарби. Сен-Клер насочи моторницата към тях. Единият от мъжете, висок и слаб, беше надигнал някаква дамаджана и спокойно отпиваше. Едър черен лабрадор беше полегнал пред другия.
- Добрутро — викна този, който седеше зад кучето. Беше нисък, пълничък, с добродушно изражение.
- Добрутро — отвърна Стенър.
Сен-Клер изви руля и двете лодки допряха бордовете си. Високият мъж остави дамаджаната и избърса уста с опакото на ръкава си.
- Искате ли? — понита той. — Домашно е. Голям студ е днес.
- Не, благодаря — отвърна Стенър.
Сен-Клер обаче протегна ръка и пое дамаджаната. Подпря я на лакътя си и отпи дълга глътка. После я отпусна и потръпна.
- Прав си — отбеляза той. — Това наистина може да стопли и мъртвец. Мерси.
- Виждали ли сте някой друг тази сутрин? — попита Стенър.
- Сигурно имате предвид Джим Дарби. Тръгна към шести. Мина оттук може би преди около час и половина.
- Какво е шести? — полюбопитства Стенър.
- Всеки от заслоните си има номер. Отбелязани са на картата. Старият Уолт се е погрижил за маркировката. Шести е надолу по реката, на половин миля. Тук е четвърти, а от другата страна, ей там, е пети.
- Какво е разстоянието до шести? — попита Стенър.
- Около половин миля, нали ви казах.
- Значи можем да стигнем дотам за десетина минути?
- По-скоро пет, дори и в мъгла като тази.
- Благодаря.
- Вие негови приятели ли сте? — понита единият.
- Да — отвърна Сен-Клер. — Мислим да го изненадаме. Е, благодаря за помощта.
- Няма нищо.
- И на вас. Наслука.
Сен-Клер се обърна, отново запали мотора и насочи лодката надолу по реката към шестия заслон.
След пет минути забелязаха малка дървена табела, върху която с бяла боя бе изписана цифрата 6. Сен-Клер изви руля към брега и изключи машината. Заслонът беше празен.
- Чу ли? — попита Сен-Клер.
Стенър се озърна, после дочу тихото ръмжене на някакъв мотор. Сетне се чу и далечният лай на куче. Нещо пльосна във водата, ръмженето на мотора се засили.
- Идва — прошепна Стенър.
- Звукът все повече се засилваше и внезапно точно срещу тях изникна корпусът на другата лодка. Дарби седеше до руля. Не ги забеляза, докато кучето, което приличаше на шпаньол, не започна да вие.
- По дяволите — извика той изненадано и изгаси мотора.
- После вдигна пушката, която лежеше в скута му, и се вторачи в приближаващата се лодка. Когато се приближи на няколко метра, разпозна Стенър. Детективът протегна ръка, издърпа борда на лодката към тяхната и каза:
- Добро утро, мистър Дарби.
- После извади от вътрешния си джоб заповедта за арест. В същото време Сен-Клер се изправи и насочи пистолета си към Дарби.
- Бихте ли оставили пушката си настрана? - каза той спокойно.
- Имаме заповед за задържането ви, Дарби — съобщи Стенър и размаха документа.
Дарби се шашардиса. Мъглата не успя да скрие пребледнялото му лице.
- Тука ли? — понита той.
Кучето изръмжа.
- Млъквай, Рагс! — викна Дарби.
Шпаньолът сведе глава и изскимтя.
- Шерифът ни чака в хижата — каза Сен-Клер. — Не искате да добавите бягство към останалите си проблеми, нали?
- Откъде накъде? Приличам ли ви на беглец? Няма защо да бягам.
- Тази заповед ви обвинява в предумишлено убийство на жена ви. Имате право да мълчите...
- Знам процедурата — измърмори Дарби и остави пушката настрана. — Вече съм чувал всичко това.
- Обърнете се и поставете ръце зад гьрба си — каза Стенър. — Трябва да ви сложа белезници.
- Няма да избягам — възпротиви се Дарби.
- Такъв е редът.
- Не го правете, моля ви. — Тонът му вече не беше арогантен, а по-скоро умолителен.