- Боже мой! — възкликна тя. — Какво е това?
- Чист въздух.
- Краката ми се огъват — призна тя, докато отиваха към таксито.
Флеърти й помогна да се намести на задната седалка.
- Флей?
- Да?
- Мерси.
- За какво?
- Че ме изслуша.
- Харесва ми да те слушам.
- Наистина ли?
- Разбира се.
- Тогава ме слушай внимателно... защото... ще се опитам да си спомня къде живея.
Тя се отпусна назад, облегна глава на рамото му и го погледна с едно око.
- Ще ти кажа... една тайна, мистър Флей. Желая те още... от първия път, когато те видях. Имаш ли нещо против?
Флеърти се усмихна и я прегърна по-здраво.
- Нямам — тихо отвърна той, без да й признае, че бе изпитал същото.
- Добре — измърмори тя и след миг вече спеше.
Шана Парвър живееше в двуетажен тухлен блок на ъгьла на Уест Южени и Норт Парк. Флеърти плати на шофьора, намери ключа в чантата й и повдигна спящото й тяло.
- Да ви помогна ли? — предложи шофьорът.
- Не, тя е съвсем лека — отвърна Флеърти и пое към сградата. Намери апартамента й без никаква трудност, подпря Шана на стената и, придържайки я с една ръка, отключи с другата. После я пренесе вътре и ритна вратата с пета.
Апартаментът беше малък и приятен. Стените бяха боядисани в светли пастелни тонове, меката мебел създаваше уют. Тясната кухничка бе отделена от хола с елегантен дървен бар. По стените висяха репродукции на Миро, Матис и Шагал. Флеърти пренесе Шана в спалнята и натисна с рамо ключа за осветлението. Стаята беше разхвърляна, леглото неоправено; чиния с остатъци от пица споделяше нощното шкафче заедно с куп книги и документи. Той я положи на леглото и Шана сънено се размърда.
- Вкъщи ли съм?
- Да.
- И си ме пренесъл по стълбите?
- Аха.
- Сър Халагад... а бе как беше... Това си ти. Рицар благороден!
Тя се опита да седне, но падна назад върху кожения матрак, разпери ръце и въздъхна.
- Устата ми сякаш е пълна с перушина — промърмори тя и се изкикоти.
- Ще ти донеса вода.
- Аз пък ще опитам да се съблека.
Той отиде до кухнята, взе чиста чаша от шкафа и пусна вътре няколко ледени кубчета от камерата на хладилника. После сипа върху тях студена вода от чешмата и разклати чашата.
- Как се справяш? — викна той към спалнята.
- Доста добре.
- Кажи ми, когато си легнеш.
- Вече съм готова — чу се гласът й.
Той отиде в спалнята и видя, че тя се е отпуснала назад, наполовина завита от юргана, а единият й крак се подава отстрани. От глезена му висеше полусъбутият чорапогащник. Останалите дрехи се въргаляха на пода до леглото.
- Почти успях — изпъшка Шана. — Този крак ми изигра истински номер.
После се изкикоти и се изви настрана.
- Прав беше за ония мартинита.
Той остави чашата на нощното й шкафче и отиде до прозореца да спусне щорите. Внезапно по гърба му пробягаха студени тръпки. Разгърна щорите и огледа тъмната улица.
Беше пуста, ако се изключеше колата, паркирана до отсрещния тротоар. В нея също не се виждаше никой.
Въобразяваше си. Дори убиецът да сновеше някъде из Чикаго, Шана Парвър сигурно беше чак в края на списъка му.
- Флей?
- Да?
Тя го погледна, все още стиснала едното си око.
- Не ме оставяй, моля ти се. Не искам да се събудя сама. Става ли?
- Няма проблем.
- Супер си.
Той се приближи до леглото и й помогна да се поизправи, за да пийне вода.
- Мммм. — Тя отново се отпусна назад. — Няма да ме оставиш, нали?
- Не, няма да те оставя.
Шана се усмихна и след миг отново спеше.
Флеърти седна на леглото и внимателно изхлузи чорапогащника от левия й глезен. После пое стъпалото й и нежно го разтри.
Господи, дори стъпалата и бяха страхотии.
Джейн Венъбъл седеше на задната седалка на служебната лимузина. Мартин вече й липсваше. Наложи й се да прекара вечерта в компанията на едни свои японски клиенти и Вейл реши, че е по-разумно да прекара нощта в собствения си апартамент.
Вече беше разглезена. Разглезена от нежността му, от страстното им любене. Разглезена дори само от неговото присъствие. Липсваше й всяка минута, когато не бяха заедно.
Погледна през прозореца. Светлините на града се размазваха край матовото стъкло. Когато спряха на един светофар, тя внезапно се наведе напред.
- Лари, завий пред този блок, моля те.
Шофьорът изви и паркира пред висока модерна сграда. После излезе и й отвори вратата.
- Връщам се след няколко минути — каза тя и се насочи към входа.
Портиерът седеше зад полукръгло бюро, което приличаше на табло в пилотската кабина на самолет. Видеомониторите, монтирани върху него, позволяваха непрестанен контрол върху всеки от коридорите в трийсететажната сграда. Портиерът беше слаб мъж на средна възраст, със сивееща на места коса, прилежно вчесана назад. Носеше син костюм с втькнат в бутониерата червен карамфил и приличаше по-скоро на рецепционист в някой скъп хотел, отколкото на нощен пазач в жилищен блок.