- Най-лукавото животно — отбеляза полугласно Стенър.
- Поредното скапано послание — изръмжа Сен-Клер.
- Джейни — каза Вейл, — видях онези червени очи, за които говореше. Беше само за миг, но съзрях в тях бездънна омраза. Сякаш за секунда надзърнах в ада.
- Е, и аз открих нещичко, което може би ще ни помогне — неочаквано се обади Наоми. — Отбелязано е в доклада до съдията, който е подписал заповедта за отпуската на Вълпс.
- Как се добра до него? — изненада се Вейл.
- Случайно познавам една от служителките в тамошния съд — отвърна тя и му намигна. После разлисти страниците. — Ето го, отбелязано е в графа "разни”. Мистър Стемплър очевидно страда от фобия.
- Фобия? Каква по-точно? — попита Вейл.
- Страхува се от тъмното — отвърна Наоми и се изкикоти.
- Страхува се от тъмното? — повтори невярващо Парвър.
Флеърти избухна в смях.
- Страхува се от тъмното — потвърди Наоми. — Когато е пристигнал в Дейзиленд, е получил специално разрешение да спи на запалена лампа.
- И все още ли спи на светло? — попита Вейл.
Тя кимна.
- Според Удуьрд, Шифо и Бескът, които са подписали молбата за отпуската му, това се наричало неагресивна страхова реакция. Отнасят я към травмите, които е получил в детството си.
- Същият този Удуьрд казва в разговора си с Мартин, че Реймънд никога не е изживявал повторно психологическите проблеми на Аарон или Рой — каза Парвър.
- Е, как тогава изживява фобията на Стемплър? — възкликна Сен-Клер.
- Много просто — обади се Вейл. — Това е единственото, което Стемплър не може да скрие.
- Как е могъл да го пропусне Удуьрд? — попита Наоми.
- Искал е да го пропусне — отвърна Вейл. — Вече си е приготвил рамка за Нобеловата награда по медицина.
- А може и въобще да не му е обърнал внимание — предположи Венъбъл. — Стемплър е спал на светло години наред и Реймънд просто е продължил да го нрави. Вероятно забележката в доклада е останала от по- рано.
- Страх от тъмното — каза Стенър. — Всичко се връзва. Най-големият ужас в живота на Стемплър са въгледобивните мини.
- И нищо не е по-тъмно от Дупката — добави Сен-Клер.
- Освен може би душата му — отбеляза Джейн Венъбъл.
- Мисля, че мога да отговоря на един от най-важните въпроси — тихо каза Боби Хартфорд. — Знам как е открил Линкълн и Балфур. Отивам оттатък да се обадя по телефона. Можете да слушате разговора от интеркома на Марти.
- На кого ще звъниш? — попита Флеърти.
- На пътната полиция в Минесота.
Хартфорд отиде в своята стая и набра номера. След миг от другата страна се чу леко писклив глас:
- Пьтна полиция. Сержант Колтър на телефона.
- Здравейте, сержант, обажда се Джон Стендиш от чикагското полицейско управление. Как сте?
- Не се оплакваме, съседе. Какво мога да направя за вас?
- Търсим един свидетел по дело за убийство. Загубихме следите му преди две-три години. Разбрахме, че са го видели някъде във вашия участък. Бихте ли проверили в компютъра?
- Знаете ли името му?
- Александър Сандърс Линкълн. Бял, мъж, 26 годишен.
- Изчакайте за минута.
В слушалката се чу как сержантът трака по клавиатурата на някакъв компютър.
- Нямате късмет, приятелю. Бил е при нас до 1991-ва, после срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. А, почакайте за момент — пътната полиция в Мисури е поискала информация за него през ноември 1991-ва. Вероятно е държал изпит за по-горна категория. При нас е чист, няма произшествия.
- Добре, ще проверя в Мисури. Благодаря, сержант. Направихте ми голяма услуга.
- Пак заповядайте.
Хартфорд затвори. После набра друг номер.
- Пьтна полиция Илинойс, сержант Андерсьн. С какво мога да ви бъда полезен?
- Здравейте, Андерсън, тук е детектив Джони Стендиш от чикагската полиция.
- Добрутро, Стендиш, какъв е проблемът?
- Имаме една заповед за арест, чийто срок изтича съвсем скоро. Търсим жена на име Линда Гелерман, бяла, 24 годишна. Информираха ни, че е в Илинойс. Бихте ли проверили в компютъра си, може пък и да изскочи отнякъде.
- Гелерман?
- Точно така.
Последва пауза, после лейтенантът отново взе слушалката.
- Да. Линда Гелерман... Омъжила се е преди две години и са й преиздали книжката с нова фамилия. Линда Балфур, Фронт Стрийт 102, Гидеон, Илинойс.
- Ей, стана по-бързо, отколкото очаквах. Май вече мога да изляза в обедна почивка.
Андерсън се засмя.
- Де и аз да имах тоя късмет.
- Благодаря, приятелю. Всичко най-добро.
- Винаги на вашите услуги. Дочуване.
Хартфорд затвори и се върна в кабинета на Вейл. Плесна с ръце и седна на пода.
- Стар номер — обясни той. — Едно време записвахме номерата на колите на ку-клукс-клановците, откривахме имената им, обаждахме им се по телефона и казвахме, че сме от ФБР и че е по-добре да си налягат парцалите. Това им държеше влага за по няколко месеца.