Вълпс я наблюдаваше безизразно. От време на време хвърляше по някой поглед към вратата на работилницата.
Във видеокасетофона бе монтиран малък, ръчно изработен компютър. Беше дълъг около петнайсет сантиметра, широк около десет и висок не повече от пет. Представляваше миниатюрна клавиатура, свързана с малък дигитален монитор. Отстрани имаше черна квадратна кутия с размери седем на пет сантиметра. Вълпс ги извади и ги постави на масата. После, без да престава да хвърля бързи погледи към вратата, свърза компютъра с кутията посредством петсантиметрово парче телефонен кабел.
Беше много горд с изобретението си. Компютърът фактически представляваше модем с клавиатура и Вълпс го беше сглобил от различни ненужни части. Беше особено горд от предавателната кутия. Търпеливо беше изчакал повече от година, докато един от компютрите в счетоводството се развали. Бе обяснил, че не може да го поправи преди идущата събота, знаейки, че тогава офисът е празен. И докато пазачът го чакаше отвън, греейки се на следобедното слънце, Вълпс бе разглобил преносимия телефон и бе скицирал схемата му. После в продължение на пет месеца бе събирал материали за изработката, включвайки по някоя и друга част в редовните си поръчки, за да не събужда подозрение. Отне му още четири месеца да изработи копие на преносимия телефон от счетоводството. В крайна сметка беше сглобил нещо като набиращо устройство за модема.
Той отново погледна към офиса. Върна Мабълтън се изправи, кимна и остави преносимия телефон върху майката. Взе чантичката си и излезе от стаята. Вълпс включи миникомпютъра и написа "MODEM". След миг на екрана се появи "ENTER". Той изписа телефонния номер и зачака. Цифрите премигнаха и след няколко секунди на монитора светна "CONTACT". Тогава Вълпс започна да пише.
ТАМ ЛИ СИ, ХИДРА?
ДА, ЛИСИЦА, КАКТО ВИНАГИ.
ВРЕМЕ Е.
О, БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.
ГОТОВ ЛИ СИ?
ДА, ЛИСИЦА, ВИНАГИ СЪМ ГОТОВ.
ПРЕГЛЕДА ЛИ СПИСЪКА?
И ЧЕТИРИМАТА.
И?
ИЗБЕРИ СИ.
ЧУДЕСЕН СИ, ХИДРА, КАКТО ВИНАГИ.
БЛАГОДАРЯ, ЛИСИЦА. КОЙ ЩЕ БЪДЕ?
ТИ КОГО БИ ИЗБРАЛ?
КОГОТО КАЖЕШ, ЛИСИЦА.
МИСЛЯ...
ДА?
МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ СТАНЕ ДОВЕЧЕРА.
О, ЛИСИЦА, ДОВЕЧЕРА! БЛАГОДАРЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.
ХИДРА?
ДА, ЛИСИЦА?
ЗНАЕШ КАКВО ДА ПРАВИШ СЛЕД ТОВА.
О, ДА, ЛИСИЦА, РАЗБИРА СЕ.
ЗАПОЧНИ С НОМЕР ТРИ.
НОМЕР ТРИ! ДА, ДА, ДА, ЛИСИЦА, ДА! ДО СКОРО...
Вълпс написа "END" и екранът угасна. Сърцето му препускаше. Беше получил ерекция. Наведе се напред, така че лицето му остана скрито зад капака на видеокасетофона. Дъхът му се учести. Празнеше се. После пое дълбоко дъх няколко пъти и се отпусна назад. Пулсът му лека-полека се нормализира. Той въздъхна.
После откачи малката кутия и отвори чантата с инструментите. Грижливо уви компютърчето и кутията в парче станиол, после ги постави в дъното на чантата, покривайки ги с останалите инструменти.
"И така, за днес свършихме.”
31.
Двумоторният самолет се приземи на тревистата писта край малкото градче Милфорд в Северна Индиана. Никой не ги чакаше с луксозна лимузина, така че Вейл и Сен- Клер наеха кола от летището и поеха към института "Джъстин". Той се намираше на шест мили на юг покрай река Флатрок и правеше далеч по-приятно впечатление от Дейзиленд. Редица големи дървета скриваха "Джъстин" от магистралата, а към самия институт водеше чакълест път. Когато пресякоха горичката, пред очите им се разкриха постройки, които приличаха повече на нечие имение, отколкото на институт за душевноболни. Няколко стари тухлени сгради обграждаха неголямо езеро. Висок силоз се бе изправил като самотен пазач в средата на широката поляна, която разделяше застроената част от гората. От едната страна на езерото, зад постройките, висока телена ограда обграждаше огромно игрище, където се забавляваха няколко деца. Една жена, облечена в дебело червено яке, четеше книга близо до тях. На езерото имаше малък пристан, в единия му край бе издигнат навес с тенекиен покрив. На двайсетина метра от брега плаваше дървен сал.
- Прилича на един летен лагер, където ни водиха, когато бях малък — каза Сен-Клер.
- Някак не мога да си те представя като дете, Харви - каза Вейл.
- Бях на девет години. По дяволите, мразех го! Трябваше да плуваме всеки ден, а водата беше направо ледена. Устните ми посиняваха. — Той се изплю през прозореца на колата и попита: — Как му беше името на оня?