- Лоенщайн. Доктор Фред Лоенщайн. Той е директорът.
- Симпатяга ли е?
- Звучеше доста приятно но телефона.
- Не си говорил с нея, така ли?
- Секретарката й каза, че била на съвещание, така че потърсих директора.
- Той знае ли за какво става въпрос?
- Горе-долу.
Завиха към това, което очевидно беше главната постройка и спряха пред входа. Беше масивна тухлена сграда с висок, покрит с керемиди покрив. На чакълестата алея отпред бяха паркирани няколко коли. Откъм езерото повя хладен вятър и вдигна облачета прах. Едно момче на петнайсетина години миеше с маркуч паркиран наблизо стар пикап.
- Търсим доктор Лоенщайн — викна Вейл. — Кабинетът му в тази сграда ли е?
Момчето кимна.
Влязоха и се озоваха в огромно фоайе с висок таван и голяма камина, обградена от стари дивани и кресла. На рецепцията седеше едра жена към четиридесетте, със сива коса, събрана на кок с метални фиби. Върху олющеното дървено бюро пред нея имаше вазичка с няколко градински цветя. На стената зад гърба й висеше голяма репродукция, леко наклонена на една страна. Единственото модерно нещо край нея беше интеркомът.
- С какво мога да ви помогна? — любезно попита жената.
- Казвам се Мартин Вейл и имам уговорена среща с доктор Лоенщайн.
- От Чикаго сте, нали?
- Точно така.
- Доста бързо пристигнахте — отбеляза тя и вдигна слушалката.
- Чудесата на полета — ухили се Сен-Клер и й намигна.
Тя го погледна над спуснатите на носа й очила, после каза в слушалката:
- Докторе, вашите гости от Чикаго са вече тук. Да, и аз им го казах... Чудесата на полета. Добре. — Тя затвори и се обърна към тях. — Първата врата вдясно.
После махна с ръка към една отворена врата в коридора и закачливо се усмихна на Харви.
Лоенщайн беше огромен мъж с широки рамене и рошава кестенява коса. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, а измачканите му панталони бяха изтъркани на коленете. Лицето му бе широко и добродушно, в пълна противоположност на доктор Удуърд, с когото Вейл бе имал честта да се запознае съвсем скоро.
Седеше зад бюрото си и, стиснал в ръка лупа, изучаваше една голяма жълта пеперуда, забодена с карфица върху квадратно картонче. Бюрото бе покрито с документи, книги и разни хартийки, а в единия ьгьл имаше недопита чаша чай. Вейл почука по отворената врата и докторът вдигна поглед.
- Доктор Лоенщайн? Аз съм Мартин Вейл, а това е Харви Сен-Клер.
- Е, определено не сте си губили времето. Дойдохте по-бързо, отколкото очаквах — приветства ги гръмогласно докторът.
- За специални случаи като този разполагаме с дву-моторна "Чесна" — обясни Вейл. — Спестихме два часа.
- Чудесно — каза Лоенщайн, остави лупата и протегна огромната си ръка.
- Красива е — отбеляза Сен-Клер и кимна към пеперудата.
- Обикновен монарх — обясни Лоенщайн. — Намерих я на перваза сутринта. Помислих си, че на децата ще им е приятно да я разгледат. Искате ли нещо? Чай, кафе?
- Не, благодаря —- отвърна Вейл.
Лоенщайн се отпусна зад бюрото си и им посочи двата дървени стола пред него.
- Оценявам помощта ви в случая, докторе — каза Вейл. — Не бих ви обезпокоил, ако Моли имаше възможност да приеме обаждането ми.
- Разбирам характера на проблема ви, мистър Вейл, но не знам никакви подробности около случая Стемплър. Имам чувството, че трябва да го изясните двамата с Моли. Също така съм сигурен, че ако се бяхте свързали по телефона с нея, тя щеше да ви откаже среща.
- Защо?
- Преди няколко години Моли преживя нервна криза. Комбинация от изтощение, депресия и алкохол. Прекара тук година и половина като пациент.
- Съжалявам, не знаех.
- Успя да надмогне основните си проблеми. Е, имаше странични ефекти. Близо година страдаше от агорафобия, казано иначе — страхуваше се от откритото. Не излизаше навън. За щастие, преживя и това. Разполага с малка къща край пътя, купи си кола. Сега работи главно с деца и трябва да ви кажа, че има успех. Избягва прекалените натоварвания. Както сигурно знаете, тя е великолепна жена. Завършила е с пълно отличие университета в Индиана. Доста чувствителна дама.
- Знам това, докторе — каза Вейл. — Тя свърши отлична работа по делото Стемплър.
- Точно това имам предвид. Мисля, че е оставило известни следи.
- И по-точно?
- Не съм съвсем сигурен. Когато пристигна тук, беше доста затворена. Не искаше да говори за това доста дълго време. Де факто, така и не разказа нищо за случая, освен със строго научни термини. Със сигурност това не е опит, който би искала да изживее отново.
- Ако не иска да говори с нас, защо тогава ни поканихте тук?
- Защото проблемът е сериозен. А тя вече е достатъчно силна, за да може да се справи с него.